Навесът на кръчмата го защитаваше от обстрела, но го излагаше пред останалите от крадците. Макар несъмнено да бяха обградили мястото, това нямаше да попречи на Хаерн да си проправи път. Все пак той бе най-великото творение на Паяковата гилдия. И нейното най-голямо разочарование. Освен това крадците го смятаха за мъртъв. Той не възнамеряваше да ги убеждава в противното. През последните пет години се бе променил значително, но пак съществуваше риск някой да го разпознае под слоя мръсотия…
Един от Паяците го забеляза, забеляза и кръвта по мечовете му. Когато крадецът атакува, Хаерн отвърна с неочаквано ожесточение, което онзи не бе очаквал. Младежът изблъска кинжалите, разсече гърлото му и се втурна на улицата. Още двама Паяци понечиха да му попречат, а Хаерн се плъзна сред тях. Мечовете му посякоха бедрото на единия и коляното на другия. Двамата рухнаха с болезнени викове. Дрипавият продължи да тича, надявайки се, че останалите няма да го последват. Така беше, но въпреки това той не се отдалечи много, а пое обратно, макар и сам да осъзнаваше, че постъпката е глупаво рискована.
Битката почти бе приключила. Няколко Паяци стояха близо до входа на кръчмата, докато други претърсваха телата.
Тогава той го видя: Трен Фелхорн, първомайстор на Паяковата гилдия. Негов баща.
— Защо? — промълви безгласно Хаерн, докато гледаше как Трен самоуверено прекрачва прага на кръчмата, последван от четирима Паяци. — Каква е причината за това нападение?
Той възнамеряваше да узнае, но не сега. Видял достатъчно, Хаерн се отправи обратно към центъра на града. Едва в този момент осъзна накуцването си. След като задигна бутилката на някакъв просяк, легнал по лице в канавката (мъртъв или просто припаднал, не можеше да се разбере), младежът поспря, за да почисти ранения си крак и да излее алкохола отгоре му. След като болката утихна, той продължи.
В момента разполагаше с две дири, по които можеше да поеме — причината за дрязгата между Паяци и Ястреби или мистерията със Змийското злато. Правейки всичко по силите си, за да се убеди, че решението няма нищо общо със страха от баща му, той реши да се заеме с второто. Гилдиите непрекъснато се сражаваха помежду си. По нищо не личеше, че този сблъсък е нещо различно. Но доставките на злато от мините на Гемкрофт…
След като се отби в друг дюкян, за да се сдобие с необходими за пътуването неща, Хаерн се отправи към един от по-спокойните участъци на градската стена и с помощта на въже я преодоля. Озовал се извън Велдарен, младежът се отправи на североизток, по главния път, който се виеше около Кралския лес и отвеждаше към замъка Фелууд. Отвъд него се издигаха Гребеновите планини и мините на Гемкрофт. Пътуването щеше да му отнеме седмици, но той се надяваше, че то ще се оправдае. По пътя можеше да научи нещо ценно.
На практика продължаващата война се свеждаше до гордост и пари. И двете страни бяха понесли прекалено много загуби, за да продължават единствено заради първото. Сега парите бяха придобили особено важно значение. Ако Змийската гилдия неочаквано бе открила нов източник на злато, членовете й можеха да издържат години сражения. И по-лошо, възможно бе да отбележат значима победа срещу Трифектата. Това би одързостило подземния свят. Хаерн трябваше да сложи край на проточващата се дрязга. По някакъв начин трябваше да унищожи гилдиите и да сложи край на войната.
Той се изсмя на глас. Да сложи край на войната. Изглеждаше, че нищо не би могло да постигне нещо подобно. Тя бе продължила десет години. По всичко личеше, че предстои ново десетилетие. Но той можеше да внесе известно неудобство. Той се бе постарал да отслаби гилдиите, да ги накаже за проливаната от тях кръв. Заради тях бяха погинали Рандит, собственият му брат; близкият му приятел Зенке; наставникът му Робърт Хаерн; Кайла, първата му любов. А после идваше и Делисия…
Баща му я бе прострелял, задето тя се бе осмелила да обикне сина му. Хаерновите кошмари често го връщаха в този момент: коленичил върху покрива, притиснал кървящото девойче към себе си. Тогава бе сметнал, че тя е мъртва, но впоследствие Кайла му бе казала, че момичето е живо. Не след дълго самата Кайла бе намерила смъртта си от ръцете на Трен.
За Зенке бе чул, че е умрял при пожара в дома на Кънингтън преди пет години.
— Може би се страхувам — призна той пред звездите и се уви по-плътно. — Може би наистина се страхувам.
Сред всичко това, сред смъртта и болката, които накъсваха дневния му сън, стоеше баща му. Това изглеждаше подходящо: Трен изграждаше отвратителна мрежа, в средата на която оставаше като паяк. Паяк, срещу когото Хаерн не бе сигурен, че някога ще има смелостта да се изправи.