Той легна да спи недалеч от пътя, оставил меча близо до себе си. Храната му се стори солена и безвкусна, но пак бе достатъчна, за да изпълни предназначението си. На следващата сутрин Марк се натъкна на поток, от който напълни меховете си и напои коня. След това продължи с бърз ход — достатъчно бърз, но не непоносим за животното. И през цялото време продължаваше да размишлява над предстоящата среща с Артър. Очевидно лорд Хардфилд не знаеше за молбата на Алиса. Как ли щеше да реагира? Може би щеше да откаже? Да пожелае да пътува с тях? Или щеше да поиска доказателства? Марк все още носеше писмото, разбира се, но какво щеше да стане, ако Артър Хардфилд оспореше автентичността му?
Той прогони тези си мисли. Излишно беше да се тормози по подобен начин, преди да е пристигнал. На място щеше да вземе най-доброто решение според обстоятелствата, без да допуска страх или съмнения. Именно по такъв начин се бе издигнал до сегашното си положение. Именно по такъв начин възнамеряваше да продължава да се издига.
На петия ден след посещението си във Фелууд той пристигна в Тинхам. Единствената странноприемница във въпросното миньорско село можеше да се похвали само с две стаи и един кол за привързване на конете. Бялата боя на постройката почти се бе олющила. Там Марк се подкрепи, изпи чаша отвратително пиво и попита за Артър Хардфилд.
— Той рядко се отбива насам — заяви тлъстата старица, оказала се съдържателка. — А когато слиза, неизменно е в мините. Лорд Хардфилд обича да държи нещата под око. Заловил е мнозина крадци, които се смятаха за умни.
Марк се подсмихна при очевидното й подмятане.
— Не съм дошъл с такива намерения — рече й той. — Но ако бях крадец, щях да споделя част от плячката с теб.
Тя се засмя и махна с ръка.
Докато навлизаше сред планините, Марк си спечели няколко странни погледа. Тъй като бе идвал насам само веднъж, младежът спря край един кладенец, за да се огледа. Склоновете се издигаха към небето подобно костеливи пръсти. Местните бури бяха оставили следи от ожесточението си върху скалите. И все пак планините излъчваха величие с побелелите си от сняг върхове. Половината зима се бе изтъркаляла, но тук изглежда отсъстваха други сезони. През последните няколко дни конят му непрекъснато бе газил преспи. Слава на Ашур, поне дървета наоколо не липсваха. А тяхното присъствие бе означавало клонки за огрев.
Осъзнал залисването си, лорд Тулен сръчка животното. Когато приближи една от мините, тамошният надзирател го зърна и му извика да спре.
— Виждам, че не си тукашен — рече надзирателят, когато се приближи. Кожените му дрехи бяха изключително мръсни. Огромни мазоли покриваха ръцете му. — Обличаш се прекалено добре и прекалено леко.
— Не ми е студено — отвърна Марк и протегна ръка. — Марк Тулен. Тук съм, за да се срещна с началника ви.
Надзирателят изсумтя.
— Имаш късмет. Артър и момчето са вътре. Има вероятност да сме напипали нова жила. Той искаше да провери.
Младият благородник се постара да прикрие реакцията си, когато чу за момчето. Неуспехът му пролича по вдигнатата вежда на надзирателя. Поне работникът се ограничи с това. Марк мислено се наруга. Щом не можеше да се прикрива пред един миньор, какво оставаше за опитен човек като Артър?
— Би ли ме завел при него? — каза той, решил да приключи всичко колкото се може по-бързо. — Нося важно поръчение от Алиса Гемкрофт.
Надзирателят захвърли ленивата си небрежност. Лейди Гемкрофт бе по-важна от Артър Хардфилд. Дори споменаването на името й носеше по-голяма тежест от присъствието на последния. На нея принадлежаха мините, които осигуряваха оцеляването им в тази сурова земя. Без тези мини Тинхам не би съществувал.
— Ела — каза надзирателят.
Двамата се отправиха сред ръчни колички и вагонетки. Неколцина от миньорите погледнаха към тях, но повечето не им обръщаха внимание или се стараеха да изглеждат заети. Сред работниците Марк забеляза няколко жени, които разнасяха храна и вода или превръзки, за да бинтоват и зашият евентуални наранявания. Няколко входа отвеждаха надолу в планината. Надзирателят го поведе към най-големия, където се бе събрала тълпа.
Там двамата спряха и се заслушаха. Пред входа на мината бе застанал мъж. Младо момче стоеше край него. Червената му коса бе покрита с прах. Марк познаваше и двамата.
— Огледах — каза Артър, докато сваляше ръкавиците си. — Наистина става дума за нова жила, най-богатата от десетилетие насам. Ще преместим работниците от мини три и четири, за да помогнат с изпомпването на водата. Ще поръчам да ни изпратят и още биволи. Предстои ни тежка работа, но тази вечер ще празнуваме!