Миньорите заликуваха, дори водачът на Марк изръкопляска. Лорд Тулен остана със скръстени ръце, насочил поглед към Натаниел. Детето мълчаливо стоеше край Артър, загледано в земята. Подобно послушание от петгодишно дете изглеждаше леко тревожно. Дори когато ликуването започна, Натаниел се огледа само веднъж и след няколко секунди двукратно плесна с ръце.
Марк изчака тълпата да започне да се разпръсква обратно по задълженията си. Артър го различи сред оттеглящите се работници, кимна му и се отправи към него.
— Лорд Тулен. Не очаквах такава приятна изненада — каза той. Тонът на гласа му не съответстваше на думите.
Другият извади писмото на Алиса и му го подаде.
— Дошъл съм да взема Натаниел — обясни той. — Алиса изисква връщането му. Трябва да кажа, че се изненадах да го намеря тук, вместо при лорд Гандрем.
Усмивка прищипа бузите на Артър Хардфилд. Той имаше дълго, овално лице и сива коса, подрязана изключително късо. Марк никога не бе виждал по-отвратително ухилване.
— Често разговарях с Алиса за намерението си. Отдавна имах желание да доведа Натаниел тук, за да може той да се запознае с мините още от малък. При последното си посещение й споменах за намерението си да сторя това, когато времето позволи.
— В писмото й не се споменава нищо подобно.
— Предвид всички онези задължения, които са я обградили, не съм изненадан, че подобно небрежно подмятане е останало незапомнено.
Марк Тулен въобще не му вярваше, но се постара да си придаде противоположен вид.
— Във всеки случай тя отново го иска при себе си — настоя той. — Да вървим, Натаниел, време е да се върнеш при майка си.
— Не може да го вземеш — каза Артър. Когато очите на Тулен блеснаха, усмивката на Хардфилд стана още по-широка. — Не и сам. Възнамеряваш да поведеш един от бъдещите предводители на Трифектата по северния път? Той би представлявал идеална цел за откуп. Позволи ми да ти изпратя неколцина от хората си.
Марк отмести поглед и промърмори. Артър го изпитваше, изпробваше реакциите му, а той се бе издал. Докато се оглеждаше, Марк забеляза два фургона недалеч от мястото.
— Къде ще отпътуват тези коли?
— Тези ли? — Артър проследи погледа му и отговори прекалено бързо. — Не съм сигурен, но не мисля, че е в твоята посока. Ще отида да уредя ескорта ти.
— Велдарен — каза Натаниел, преди лорд Хардфилд да е успял да се отдалечи. — Всяка седмица те отнасят злато във Велдарен.
Марк намигна на момчето, без да се притеснява, че Артър видя.
— В такъв случай ще пътувам с тях. Не се съмнявам, че с подобен керван ще бъдем в безопасност.
Усмивката на Артър Хардфилд угасна.
— Така да бъде. Това ще ви забави, така че се постарай Алиса да научи, че причината за късното пристигане си ти. Ще кажа на хората, че ще пътуваш с тях. Натаниел, върви в замъка да си събереш нещата. Бързо, не карай лорд Тулен да те чака.
Натаниел се поклони на двамата мъже и се затича. Марк го проследи с поглед.
— Детето не е особено умно, но поне е послушно — каза Артър и се отдалечи.
Марк яздеше край колата, в която се возеше Натаниел. Младият благородник бе закупил припаси от странноприемницата, тъй като не искаше да подяжда от храната на керванджиите. Макар да се бе постарал да не им пречи, той бе успял да разгледа товара — сандъци с прясно изсечени златни монети, носещи символа на семейство Гемкрофт. Всяка кола пренасяше по един сандък.
— Защо само по един сандък на фургон? — обърна се той към водача на кервана, дебелак на име Дейв. — Изглежда ми разточително.
— Всяка кола си има свой кочияш, свои пазачи и свой товар — отвърна Дейв. — Така е по-безопасно. А и на връщане ще натоварим двете коли. Трябва да видиш колко инструменти отнасяме. За всеки фунт злато трошим по два фунта желязо.
На смрачаване те се разположиха да нощуват. Неколцина от войниците бяха спали през деня, така че сега започнаха да обхождат лагера и да стоят на пост. А Марк се отправи при Натаниел. Момчето се хранеше само, увито с гръб към огъня.
— Студено ли ти е? — попита го Марк, докато присядаше край него.
Детето поклати глава.