Долетелият вик на Дейв звучеше напълно нелогично, но в същото време Марк не се поколеба нито за миг в истинността на казаното.
— Лорд Хардфилд? Но защо?
Той умря малко след това — или поне заповедите му престанаха да се чуват. Останалите викове също започнаха да заглъхват. Звънтенето на метал долиташе все по-рядко.
Марк накара Натаниел да отстъпи още по-назад в колата и се постара да се прикрие. Може би щеше да успее да изненада един или двама от конниците, ако те не осъзнаеха присъствието му…
Един от вражеските арбалетчици премина с коня си зад колата. Марк Тулен скочи с все сила към него. Мечът му потъна в гърдите на конника, разрязвайки кожената броня. Умиращият стреля, но болтът отхвърча в безопасна посока. Марк отново се оттегли във фургона. Символът върху бронята на убития току-що принадлежеше на Артър.
Но защо? Защо Артър Хардфилд ще устройва засада на собствените си товарни коли?
Той погледна към Натаниел. Причината беше ясна.
— Марк? — долетя викът на Артър. — Ти ли си, Марк?
— Просто стоя на топло — извика младежът в отговор. — С какво хората ти бяха заслужили това?
— С нищо. Те умряха в служба на господаря си, което се очаква от всеки. Къде е детето? Не искам то да присъства на смъртта ти.
Марк стисна меча си по-силно. Зад него Натаниел изскимтя.
— Ще го защитаваш ли? — попита Тулен.
— Като собствен син.
Поне докато не се сдобиеш със собствен наследник, помисли си Марк Тулен. Или докато Алиса не стане твоя съпруга.
— Слушай внимателно — прошепна той към Натаниел. — Той лъже. Трябва да бягаш. Зная, че не искаш, но трябва да опиташ. Той е зъл. Винаги съм го знаел, но едва сега…
— Марк! — кресна Артър. — Излез и умри с чест!
— Върви натам. — Марк посочи към капрата.
Натаниел кимна. Макар видимо да се страхуваше, той запазваше самообладание. Тулен се почувства горд от него. Това дете бе достойно един ден да застане начело на рода Гемкрофт. Но бе по-вероятно да измръзне до смърт в следващите дванадесет часа. За момент Марк почти реши да изведе Натаниел навън и да разбере какво е намислил Артър. Но не можеше да се насили. Ако Хардфилд бе замислил да включи детето в плановете си, Марк трябваше да му попречи. Може би това бе дребнаво, но пък Тулен нямаше намерение да остави смъртта си неотмъстена.
С все още оголен меч той излезе навън.
Глава пета
Докато крачеше, Хаерн непрекъснато придържаше плаща край себе си. Чувстваше се глупаво, задето не се бе подготвил по-внимателно за подобно време. Студът бе отнел чувствителността на краката му. Младият мъж би дал всичко за едно по-дебелашко палто. Бе тръгнал на път облечен като крадец, вместо да се навлече като мечка, както бе подходящо.
Заради натрупалия сняг той не можеше да запали огън. Движението му позволяваше да запазва известна топлина, така че той не спираше. Вече бяха изминали два дни от последните къщи, които бе съзирал. А преди това бе нощувал в замъка Фелууд, където бе подновил запасите си от храна и глупаво се бе въздържал да открадне по-топли одежди. По това време Хаерн бе допуснал още един пропуск — не бе съобразил колко беззащитен ще се окаже сред суровата природа край планините.
Спуснал качулка, той бе забол поглед пред краката си и пристъпваше методично. Нощта наближаваше. Може би трябваше да си потърси подходящо дърво, където да пренощува.
Само че той не искаше да спира още. Не искаше да го признае, ала част от него се боеше, че в мига, в който ще спре да се движи, той ще изпадне в дрямка, от която никога няма да се събуди.
При първото чуване на звука го помисли за халюцинация. Но кънтенето продължи да долита, отривисто и настоятелно. Това бе металният екот, породен от врязващи се един в друг мечове. Заедно с него долиташе цвиленето на коне. Част от сънливостта се отърси от него. Той се бе отправил на север с надеждата да открие източника на тайнственото злато. Бе готов да отпътува чак до Тинхам, където монетите биваха сечени. Но може би източник бяха пътуващи на юг кервани? Въпреки че Дашел категорично бе отхвърлил тази възможност.
Хаерн бързо се отправи по посока на звуците. Въпреки вятъра, навяващ сняг в лицето му, той си наложи да повдигне глава. Дебели плътни завеси го бяха обкръжили и се движеха заедно с него. Първият ездач изникна сякаш от друг свят. Младежът веднага се хвърли към дърветата и от прикритието си погледна, за да провери дали е бил забелязан.