Хаерн предпазливо започна да пристъпва напред, прикриващ се зад дърветата. Лесът бе тих. Това му позволяваше лесно подслушване. А и разговорът им ставаше все по-разпален.
— Какво става, Терънс? — подвикна един. — Да не би пикльото да ти избяга?
— Джерек, Томас, вървете да го потърсите. Не искам да оставам сред това време по-дълго от абсолютно необходимото.
Хаерн се подсмихна. Враговете щяха да пристигнат на порции. Той остана неподвижен, докато следеше как двамата минават край него. Започна да се промъква подире им, но в един момент те спряха.
— Погледни, Джерек — посочи другият войник. — Нещо не е наред.
Двамата изтеглиха мечове и се огледаха. А Хаерн осъзна какво сочеше Томас: третата диря, отправила се след детето и преследвача му.
Проклета пустош. И най-мизерният град е за предпочитане.
Войниците продължиха да следват следите, но вече много по-бавно. Хаерн бе изгубил голяма част от предимството си. Той продължаваше да ги следва прикрит, за да не бъде забелязан при случайно оглеждане. Но те вече почти бяха достигнали трупа на другаря си.
— Ето ги — каза Джерек. — Мамка му, някой му е прерязал гърлото!
Хаерн изостави прикриването — хрущенето на снега щеше да го издаде. Двамата се обърнаха, но в този момент той почти ги бе достигнал. Първият му удар изкорми Томас. Отскачайки от предсмъртния размах, младежът се обърна към другия си противник. Очакваше войникът да се хвърли в атака, но Джерек се отдръпна и стисна меча си с две ръце, заел защитна позиция.
При други обстоятелства Хаерн би почувствал уважение към него, но сега изпитваше единствено раздразнение. В момента не се нуждаеше от проточил се дуел с достоен противник. Трябваше да го убие преди идването на останалите.
— Засада! — изкрещя Джерек. — Това е засада!
— Един срещу петима — отбеляза Хаерн. — Хубава засада.
— Ние сме шестима.
Хаерн сви рамене.
— Не за дълго.
Той нанесе лъжлив удар, пристъпи наляво и се впусна в същинската атака. Джерек се подлъга, но не достатъчно. Успя да отрази двете остриета, макар и с напрягане. Хаерн рязко се приближи и стовари лакът в гърдите му. При опита си да се оттегли войникът се натъкна на очакващия го десен крак и се препъна. Това бе повече от достатъчно за младежа.
— Джерек? Томас? — попита друг войник, приближаващ към мястото на битката. Хаерн наблюдаваше от клона си, стараещ се да успокои дишането си. Само трима бяха дошли, което означаваше, че водачът им няма навика да встъпва в битка, а залага на сигурността си: той бе накарал един от хората си да остане с него.
Тримата не достигнаха до мястото, където момчето лежеше, защото спряха край телата на другарите си. Двама от тях държаха мечове, а третият стискаше арбалет. Те започнаха да се оглеждат.
Но пропуснаха да погледнат нагоре.
Още при скока си Хаерн атакува. Първият войник рухна с разсечен врат, другият къс меч посече тетивата на арбалета. Самият стопанин на оръжието получи и ритник в гърдите. Последният войник нанесе удар, но прекалено надясно, заблуден от движението на Хаерновото наметало. Продължавайки извъртането си, младежът разсече ръката му, сетне рязко промени посоката на въртене и вряза другото си острие точно под ръба на бронята му.
Болка проряза ръката на Хаерн. Инстинктивният му удар посече устата на арбалетчика. Войникът изпусна кинжала си и стисна челюстта си. През пръстите му започна да блика кръв.
Хаерн погледна към ръката си. Щеше да му остане белег, но стига раната да не се инфектираше, нямаше да има проблеми.
Раздразнен от грешката си, той скочи след оцелелия, опитващ се да избяга. Един ритник отново повали арбалетчика на земята. Мечовете на Хаерн пронизаха дробовете му и секнаха стенанията му.
Смръщен, младежът се отправи към пътя. Не избърса остриетата си, защото знаеше, че кървавият им вид ще породи страх, особено сред белотата на снега.
Последните двама бяха останали близо до колите. При изникването на Хаерн по-младият повдигна арбалета си и стреля. Болтът разкъса наметалото на хвърлилия се встрани. Хаерн изникна от другата страна на дървото, но войникът не бе започнал да презарежда.
— Кой си ти? — попита онзи с палтото. — Какво се надяваш да постигнеш? Пари ли искаш?
— Прекалено много въпроси — каза Хаерн, без да откъсва очи от последния войник. Ръката на въпросния бавно, но неотклонно се отправяше към бедрото. Но към какво?