— Тогава ми отговори само на един: живо ли е момчето?
— Не зная и не ме интересува. И да е оцеляло, до сутринта ще е замръзнало.
Предводителят изглеждаше доволен от отговора. Хаерн се постара да не издава лъжата си.
— Тогава какво искаш? — продължи мъжът. — Не можеш да ни убиеш, нито да откраднеш златото. За целта би ти се наложило да впрегнеш добитъка и да пътуваш много дни. Затова ти предлагам да приемеш предложението ми. Остави ни, а аз ще ти позволя да вземеш толкова злато, колкото можеш да носиш.
— Възнамеряваш да откупиш безопасността си с нещо, което бих могъл да взема и сам? — попита Хаерн.
— Нищо не е безплатно, крадецо. За всичко се плаща с пот и кръв. Ела да ги пролееш, ако се осмеляваш.
Хаерн се засмя. Който и да беше този мъж, той му напомняше за Трен. Лошо сравнение.
— Върви си — каза Хаерн. — Нямам…
Кинжалът полетя към него и се заби в кората на дървото, на същото място, където само допреди миг се бе намирал той. Иззад ствола Хаерн отново се засмя.
— Вървете си! — изкрещя им той. — Дори и да разполагате със сто такива кинжала, те няма да ви помогнат. Вървете си или умрете!
Двамата тихо размениха няколко думи, а после се отправиха на север. Хаерн въздъхна и погледна към ръката си. Тя все още кървеше. Болката се бе задълбочила. Но това трябваше да почака.
Хаерн се върна при момчето, което изглеждаше ужасно пребледняло.
— Съжалявам, че не можах да те превържа изцяло по-рано — каза той, докато коленичеше пред него и отместваше ръцете му, за да разгледа раната на гърдите. — Благодари се на Ашур, че острието не е потънало един пръст по-дълбоко, иначе и ти щеше да лежиш като тях.
Хаерн отряза още един къс от наметалото си, за да пристегне гърдите, а после се зае с предишната си превръзка. До този момент детето не бе промълвило нищо, само наблюдаваше изцъклено. Тъй като се опасяваше от припадък, Хаерн няколко пъти го удари през лицето.
— Не се унасяй. Аз проливах кръвта си за теб. Ако не друго, поне трябва да оцелееш.
Импровизираният бинт, с който бе пристегнал ръката, вече бе подгизнал с кръв, затова Хаерн го свали и замени с прясна ивица. Част от него се опасяваше, че може би ще се наложи цялата ръка да бъде отрязана, но пък нямаше как да бъде сигурен. Това щеше да реши някой по-вещ в целителните изкуства. Стига раната да не позеленееше, момчето имаше шанс да си запази крайника.
— Как се казваш? — попита го той и се зае да разкъсва ризата на един от мъртвите войници, за да приготви нови превръзки.
Тъй като детето не отговори, Хаерн щракна с пръсти няколко пъти пред лицето му. Пак нищо. С въздишка той се зае да оформя клуп.
— Да не би езикът ти да е замръзнал? Ние сме побратими по кръв и път.
След няколко секунди момчето поклати глава в отговор на въпроса. Поне все още оставаше в съзнание.
Плащът на друг от мъртъвците послужи за одеяло, в което Хаерн уви детето и го взе на ръце. Ранената ръка пламна от болка, затова той премести част от тежестта върху рамото си.
— Много бих искал да науча името ти — рече той.
Но момчето затвори очи и се отпусна. Хаерн отново въздъхна. Той се върна край пътя и остави детето до огъня, докато претърси лагера. Откритото само го обърка.
Пътниците се оказаха добре въоръжени и екипирани. Униформите им носеха герба на лорд. Същият символ се виждаше върху сандъците в колите и волските такъми — сърп над планина.
Ако разполагаше с време, Хаерн би разпръснал златото или би го скрил. Но случаят не беше такъв. Разгневен от объркване и безсилие, той използва меча си, за да очертае око в земята край огъня, където нямаше сняг. Поне с това щеше да постигне нещо. Крадците щяха да разберат, че дори извън Велдарен не се намират в безопасност от бдящия Стражител.
— Сигурен съм, че край огъня е много приятно, но скоро ще трябва да продължим. Не си спомням на какво разстояние се намираше последната ферма, край която минах, но това е единственият ни шанс. Можеш ли да вървиш?
Нямаше отговор. Хаерн превърза ръката си, отвори един от сандъците и грабна шепа монети. Символът върху тях му бе познат — принадлежеше на семейство Гемкрофт.
— Какво ли общо има детето със Змиите? — гласно промърмори той. Жалко, че нямаше кого да разпита. И че не разполагаше с време да проучи. Хаерн изсипа златото в джоба си, вдигна момчето на ръце и се отправи на юг.