Артър изчака няколко минути, сетне повика слуга.
— Доведи ми един от хората ми — нареди той. — Казва се Орик.
— Да, милорд. — Прислужникът се поклони ниско и изчезна.
Хардфилд започна да крачи из стаята, за да държи под контрол възторга си. Най-сетне очакваното почукване прозвуча. В следващия момент Орик влезе.
— Искали сте да ме видите?
Той беше грозен, дебелобузест, с обла брадичка и нос, който пораждаше впечатлението, че майка му е била катурната от някой нерез. Но пък бе изключително опитен мечоносец и изключително ожесточен. Макар да не можеше да се похвали с гениален ум, Орик никога не се оставяше притиснат от събитията. А на моменти му хрумваха сносни идеи.
— За кого си работил, преди да дойдеш при мен? — попита Артър.
— Предимно за Кънингтънови. В последно време те започнаха да се стискат откъм убийства на крадци, затова си потърсих по-приятна работа. — Той се ухили широко. — Всички, с които споделях, ме съветваха да се обърна към вас. Имате незавидна репутация.
— Суровите времена изискват сурови хора. Останали ли са ти приятели във Велдарен?
— Наемникът никога няма приятели, не и ако иска да доживее достатъчно, за да си получи парите. Имам познати, които все още би трябвало да се навъртат наоколо. Имате ли нещо предвид?
— Мъжът в сиво, който ни нападна. Стражителя. Трябва да донесем трупа му на Алиса. Така тя ще престане да мисли единствено за покойния си син. Но дори и ако този фактор отсъстваше, пак не би било зле да се отървем от наглеца. Кой знае за кого работи? Може да ми нанесе големи вреди, ако прошепне истината в правилния чифт уши.
— Няма да се окаже лесно — каза Орик. — Не съм се натъквал на него, докато работех за Леон, но всички бяхме чували за него. Крадците го мразят и в червата, но и те не могат да го открият. Непрекъснато се обвиняват едни други и твърдят, че той е член на тази или онази гилдия. Мен ако питате, той не е част от тях, а просто ги иска мъртви.
— Това не ме касае. Когото и да наемеш, постарай се да е достатъчно добър. Парите не са проблем.
Наемникът кимна.
— Ами момчето?
— Аз трябва да остана при Алиса. Вземи половината от хората ми и вървете на север. Трябва да се уверим, че детето не е оцеляло.
Орик се усмихна още по-широко.
— Стига хлапакът да не е замръзнал някъде из горите, ще го намерим. Не се тревожете. Нещата може да не са се развили точно по искания от нас начин, но пак ние контролираме всичко. Вие продължавайте да дъхате в красивото й ушле, а за кръвта ще се погрижа аз.
— И още нещо. Алиса иска тялото на Натаниел.
Войникът повдигна вежда.
— Това вече е интересна молба, предвид случилото се.
— Очаквам от теб — само и единствено от теб — да се заемеш с това. И не забравяй, тялото е обгорено.
— Това ще улесни нещата. — Орик се накани да излиза. — Вече зная, този разговор не се е провеждал. И внимавайте. В момента се намираме в леговището на лъва.
— Ние сме единствените лъвове тук. — Артър не можеше да сдържа усмивката си повече. Той също напусна стаята, а в коридора двамата се разделиха. Войникът се отправи обратно при другарите си, а лорд Хардфилд пое към източната част на дома, където Алиса несъмнено лежеше сама и в отчаяна нужда от вниманието му.
Алиса изчака слугите да отведат Артър Хардфилд, преди да се затича към стаята си.
По средата на пътя тя се препъна и рухна върху килима на коридора, където остана да ридае. Сред притихналата нощ тя се чувстваше сама. Може би наблизо имаше пазачи или слуги, но те почетоха скръбта й и не се приближиха.
Хиляди спомени прелитаха през ума й, до един почернени от осъзнаването, че синът, когото виждаше в тях, вече не съществуваше. Той никога нямаше да й се усмихне отново. Никога вече нямаше да се смее край нея. А споменът за беззащитното вързопче, крещяло в ръцете й, бе придобил съвсем нов смисъл на мрачно предсказание: то бе ревяло в осъзнаване на предстоящата си смърт.
Тя продължаваше да ридае. Струваше й се, че разсъдъкът я напуска едновременно с изливаните сълзи. През годините бе изгубила немалко близки и приятели, сред които и баща си. Но защо Натаниел? Защо? И защо сега? И защо тя бе допуснала такава глупашка грешка?
Алиса не спираше да удря с юмруци по земята. Вината не беше нейна. Не беше! Не беше! Отговорни бяха крадците и проклетата им алчност. Нелепата война, проточваща се вече десет години, десетилетие на параноя, кръв и отровителство. Който и да бе този Стражител, където и да се намираше сега, той щеше да си плати. А след него щяха да си платят и крадците, от чието лоно бе изникнал той.