— Моите съболезнования — долетя гласът на Зуса.
Алиса погледна нагоре, обърса лице с крайчеца на робата си и кимна. Зуса бе седнала срещу нея, обгърнала коленете си с ръце. Все още бе облечена в платнените ивици на някогашния си орден.
— Отпратих го, за да бъде в безопасност — каза лейди Гемкрофт. Гласът й вече не трепереше толкова. — В безопасност. А ето, че сега е мъртъв. Ти разговаря ли с хората на Артър?
— Всички казват едно и също. Заедно с господаря си се натъкнали на обрания керван. Телата били струпани в огромна клада. Край огнищата открили единствено знака на Стражителя.
— Кой е този човек? Какво е той?
— Не зная.
— Тогава узнай, Зуса. Каквото и колкото и да струва, открий го. През живота си не съм копняла тъй силно за нещо. Искам убиецът на Натаниел да ми бъде доведен. Искам да гледам как умира от собствената ми ръка. Ще успееш ли да го намериш?
Другата жена се изправи, за да се поклони ниско.
— Уличният мрак винаги е бил мой дом. Нищо не може да остане скрито от мен. Кълна се, че ще го открия.
Алиса прие протегнатата ръка и се изправи. Тя целуна пръстите на Зуса и се поклони на свой ред.
— Благодаря ти. След няколко минути изпрати Бертрам в стаята ми. Събуди го, ако вече не е буден.
Алиса продължи към стаята си. Нямаше търпение да отстрани грима от лицето си. Най-сетне прекрачила прага на покоите си, тя напои кърпа в купа с вода и се зае да сваля ружа и пудрата. Все още се занимаваше с това, когато на вратата се почука.
— Влез.
Бертрам също не изглеждаше особено добре. Очите му бяха потъмнели, неравномерна сива четина покриваше лицето му.
— Скъпото ми дете — каза той и я прегърна. Алиса остави кърпата и се отпусна към него. Чувстваше се толкова изморена и изгубена.
— Сякаш това е някакъв кошмар, от който не мога да се събудя. Какво съм сторила, та да заслужа това?
— Никоя жена не бива да изтърпява подобно нещо, но вие трябва да издържите. Наследството на Гемкрофт трябва да оцелее, без значение сред какви трудности. Така и ще бъде. Искам да знаете, че можете да разчитате на мен, каквато и помощ да ви е нужна.
— Благодаря ти. Много би ме облекчил, ако се нагърбиш с… приготовленията.
Съветникът кимна.
— Той ще получи погребение, достойно за потеклото му.
Алиса сдържа хапливия си отговор. По-рано той не бе изпитвал особено топли чувства към Натаниел. Но сега, след като извънбрачният син бе мъртъв, Бертрам бе щедър в прошката си.
Веднага след това тя се укори. Престараваше се. Бертрам никога не бе казал лоша дума по адрес на Натаниел. Поне не и незаслужена.
— Има и друго. — Жената отново натопи кърпата и попи очите си. — Искам да поискаш всички неприбрани дългове. А всички излишъци да бъдат продадени, без значение дали става дума за зърно, минерали или недвижима собственост. Нужно ни е много злато. Намери всеки наемник, който се оглежда за работа, без значение колко скъпо иска. При нужда закупи и екипировка.
— Възнамерявате да обявите война срещу гилдиите? — попита Бертрам. Бе позволил леко съмнение да се промъкне в гласа му.
— Нима си забравил, че ние вече се намираме във война? В нощта на Натаниеловото погребение искам улиците да почервенеят от кръвта на крадците. Каквито и плащове да носят.
— Така само ще разпалите гнева им наново и ще заличите напредъка, отбелязан през последните…
Тя рязко се извъртя към него.
— Не ме интересува. Достатъчно страдахме в страхливостта си. Достатъчно надежди за мир. Да червенеят, Бертрам. Искам улиците на Велдарен да почервенеят.
Старецът започна да кърши ръце в очевидно колебание. Въпреки мъката си, Алиса почувства удоволствие от смущението му. Най-сетне съветникът проговори отново.
— Но какво ще си помисли кралят, когато ние залеем улиците му с хаос?
— Кралят е страхливец, който няма да посмее да ми се противопостави. Същото се отнася и за теб.
— Така да бъде — каза той. — Ще проведем погребението след три дни. Тогава ще получите поисканата кръв. Но трябва да знаете, че рискувате да заличите столетие богатство, Алиса. Нима мъстта ви действително струва толкова?
— Дори много повече. Сега върви. Чака те работа.