Оказа се, че към храната Евелин бе добавила огниво. Хаерн намери тази й постъпка за изключително мила. Това му позволи да накладе огън вечерта, когато се оттегли от пътя. Той преспа край пламъците, като се будеше на всеки няколко часа, за да ги подсили и разръчка. На сутринта закуси пестеливо — в случай че пътуването до Фелууд се проточеше повече от очакваното. След подновяването на пътя си не спираше да се оглежда за ездачите, но те не се появиха.
В един момент от пътуването насреща му изникна керван, натоварен със сол и земеделски инструменти. Търговците му предложиха да го вземат със себе си, но Хаерн усмихнато отказа — те не отиваха в неговата посока.
Скоро след привършването на осоленото месо той достигна леса Фелууд. Самият замък не беше далече. Бяха му останали още няколко златни монети, с които заплати за топла храна и още по-топла стая. На сутринта той напусна като нов човек.
Остатъкът от пътуването му също протече далеч по-добре. Нощувките на открито определено бяха много по-приятни край огън, а и постепенно времето ставаше все по-топло с навлизането на юг. Най-сетне той достигна Кралския лес. Въодушевен, Хаерн се спусна в лек бяг. След като пресечеше гората, до Велдарен оставаше съвсем малко път. Изгаряше от нетърпение да се прибере. До този момент не бе осъзнавал колко му липсва градът. Нямаше значение, че пътуването му се бе оказало провал и не му бе донесло желаните сведения. Извън градските стени Хаерн се намираше извън стихията си. И той определено щеше да запомни това следващия път, когато му скимнеше да преследва диря извън очертанията му.
Двадесет минути по-късно той видя слаб дим да се издига пред него. Хаерн ускори хода си и се оттегли сред дърветата, където можеше да се укрие веднага. Зад поредния завой го очакваше позната до болка гледка.
Самотна търговска кола бе нападната, но не от конници, а от членове на Вълчата гилдия. Осмина крадци бяха наобиколили колата, стискащи лъкове и арбалети. От мястото си Хаерн не можеше да види отбраняващите се, но по начина, по който Вълците отказваха да се приближат, личеше, че търговците са още живи.
— Махам се за няколко дни и вие се одързостявате да нападате пътници посред бял ден? — беззвучно прошепна Хаерн, скрит зад едно дърво.
Верни на названието си, Вълците бяха най-склонни да нападат и извън границите на града. Понякога те се нахвърляха върху търговски коли, а друг път нападаха пътници заради самото удоволствие да работят далеч от градската стража. Тази гледка му се стори като плесник в лицето. Стените на Велдарен вече се виждаха. Вълчето усещане за безнаказаност се отнасяше не само за градските войници, но и за него. Това вече бе наскърбило гордостта му. И бе достатъчно, за да го разгневи.
— Където и да идете, няма да се намирате в безопасност — продължи да мълви Хаерн и изтегли мечовете си. — Може би е време да изпратя това съобщение по недвусмислен начин.
Той се придвижваше близо до дърветата, а когато се озова на петдесетина крачки от колата, изцяло изчезна в гората. Трима от Вълците бяха застанали край ръба на пътя и стреляха с арбалетите си. При приближаването си Хаерн ги дочу да се съветват за изстрелите си.
Докато напредваше, младежът проклинаше горската растителност. Той бе чувал за хора, чието умение им позволявало да се придвижват напълно безшумно над сухи листа. Но изпод неговите нозе непрекъснато изникваше шумолене и пропукване. Какво ли не би дал за един павиран път и сенките на градска постройка. Само че тримата бяха прекалено съсредоточени над стрелбата си, за да чуят доближаването му.
Той отправи мислена благодарност към Ашур.
— Оглеждайте се за ръка — каза най-десният Вълк. Той бе по-възрастен от останалите, може би предвождаше мисията. — Не позволявайте на жълтия негодник да се прицели.
Хаерн се намираше на по-малко от пет крачки от него. Стиснал мечовете си в готовност, той стопи разстоянието още повече. Страхът на крадците го развеселяваше. Дали не бяха надценили възможностите си? Кой беше този негодник, за когото говореха? Нямаше значение. Почти не оставаше време. Вълците от другата страна бяха започнали да се приближават към колата. Може би бяха по-уверени, а може би бяха убили неколцина от защитниците. Решавайки, че онзи отдясно е най-опасен, младежът се хвърли в атака.