— Още не съм започнал супата. Имам малко хляб и масло, ако си склонен да платиш.
— И това ще стигне.
Докато изчакваше храната си, Орик държеше погледа си насочен предимно към плота на масата — в случай че Призрака все пак се намираше вътре. Наемникът не искаше да се оглежда и показва припряност. Трябваше да си запази превъзходството. Онзи може би щеше да се опита да изврънка по-голямо заплащане. Предвид целта, която щеше да му бъде възложена, нищо чудно.
След като изяде хляба с маслото, Орик изчака подходящ момент и извади сребърник, който подаде на кръчмаря.
— Не ми връщай — рече той. — Но искам да ми отговориш на един въпрос.
Пивничарят приближи монетата до очите си, навъси се и я прибра.
— Разбира се. Не съм толкова зает, че да не мога да се отдалеча от тезгяха за няколко думи.
Орик се засмя на сарказма му и продължи с тих глас:
— Търся човек по прякор Призрака.
Съдържателят обърса ръце в панталоните си и се изсмя.
— Напоследък малцина го търсят. Обичайно той се заема с онези възложения, които никой не е толкова глупав, че да приеме. За какво ти е изтрябвало това сажделиво чудовище?
Истински тъмнокож от Кер? Интересно.
— Не е твоя работа. Сега напълни чашата ми отново — и този път с пиво, а не с пяна.
Пивничарят го изгледа остро, но се подчини. Орик прокара с бирата остатъка от храната и се огледа отново. В кръчмата нямаше тъмнокожи. Той дори не бе сигурен, че във Велдарен е виждал чернокож. Жителите на Омн, особено от крайбрежието, бяха известни със смуглостта си, но при тях по-скоро приличаше на тен. Но за жителите на Кер се говореше, че имат черна като обсидиан кожа. Нищо чудно, че Призрака имаше затруднения с намирането на работа.
Орик се премести на най-отдалечената от вратата маса, облегна се на стената и затвори очи. Не беше действително заспал, но така изглеждаше. Ако някой сглупеше да опита да го обере, очакваше го изненада.
Привечер в пивницата започнаха да пристигат още клиенти. Орик си помисли, че това може да е единствената кръчма, останала в южната част на Велдарен след забраната на крал Велор керваните да влизат в града от южния вход. Вследствие на това нареждане всички търговци бяха отнесли парите си на север. Мъжете, които влизаха, изглеждаха уморени и дрипави. Явно повечето от тях работеха из близките поля. Пивото тук бе ужасно, досущ като цените, но пък тук посетителите оставаха по-близо до дома и приятелите.
— Седнал си на нашата маса — каза някой. Орик отвори очи и видя трима почернели от слънцето мъже, оцапани с пръст. Дори обединената им сила отстъпваше на неговата.
— Срамота — каза наемникът и леко се размърда, за да покаже дръжката на меча си.
— Тук не се разрешават оръжия — каза друг.
— Да видим как той ще се опита да ми го отнеме. — Орик кимна към кръчмаря.
Тримата се навъсиха, но тъй като бяха въоръжени само с пестници, не се осмелиха да противоречат. Докато те се отправяха към друга маса, Орик най-сетне видя Призрака.
Той бе седнал сам в средата на кръчмата. Кожата му наистина бе необикновено тъмна. Главата му бе обръсната, а дрехите му изглеждаха подходящи за по-топъл климат. Но дори и отпуснатият плат не можеше да скрие силата му. Най-шокираща от всичко бе ярката бяла боя, с която мъжът бе покрил лицето си.
Орик се изправи, хвърли предизвикателен поглед към тримата наглеци, а после се отправи към масата на Призрака.
— Нещо против да се настаня? — попита той.
Тъмнокожият повдигна очи към него и се усмихна бляскаво.
— Разполагам със свободен стол. Ако го искаш, твой е.
Гласът бе дълбок и заплашителен.
Другият седна и се настани удобно. Ако не беше бялата боя, Призрака можеше да мине за красив. От мига, в който бе видял тази маскировка, Орик бе започнал да обмисля причините за полагането й, но до този момент не се сещаше за нищо. Може би тя бе свързана с името? Или представляваше тромав опит за прикриване на различие.
— Струва ми се излишно да питам, но все пак ще го сторя. Ти ли си Призрака?
Тъмнокожият се засмя.
— Да.
— Говори се, че си много добър.
— Кои са тези, които говорят това? Слепият глупак, отговарящ за финансите на гилдията? Или някои от останалите ми колеги? Бих се изненадал, ако някой от тях се изкаже по мой адрес с нещо различно от презрение.
— Бил беше — призна Орик. — Истина ли е? Започвам да се съмнявам?