— Не се притеснявай за женичката си — каза Герт, приближил лице до неговото. — Ще се погрижа добре за нея. И за момичетата също.
Нямаше как да допусне по-голяма грешка в подбора на думите си.
Матю пусна меча си, сграбчи китката му с едната си ръка, а пръстите на другата зарови в очите и устата му. Войникът започна да вие и да се дърпа панически, но фермерът впиваше ръката си все по-дълбоко. Отстъпчивата мекота бързо бе заменена от хрущял, който започна да пропуква в захвата му. Крещейки, Герт освободи въоръжената си ръка и замахна насляпо. Матю избегна атаката и на свой ред стовари главата на противника си в стената. Разнесе се влажно изхрущяване, звук на разцепваща се диня.
Краят настъпи изненадващо. Децата плачеха, но вече не се виждаше движение. Матю се изправи и почисти ръката си. Евелин се бе свила край камината, захвърлила ръжена, и бе прегърнала Тревър. Момчето все още държеше окървавения си нож. Недалеч от тях лежеше Бен, който кървеше от рани върху лицето си и една дълбока над кръста.
— Всички добре ли са? — попита той. Евелин го погледна и кимна. — Слава на Ашур.
Матю силно прегърна съпругата си, като внимаваше да не изцапа роклята й с дясната си ръка. Останалите деца все още не помръдваха, вцепенени от видяното насилие. Фермерът отиде при всяко от тях, за да ги прегърне и успокои. След това се зае да извлича труповете навън.
Погрижил се за това, той се върна обратно вътре и се тръшна в креслото край огъня. Тялото му започна да трепери. Трябваше да затвори очи, за да потисне неочакван пристъп на гадене.
— Ще заровим броните, за да ги продадем през пролетта — обърна се той към Евелин. Започна да говори, за да попречи на случилото се непрекъснато да се преповтаря в главата му. — Оръжията им също. Ще пуснем конете на свобода. Надявам се, че ще препуснат някъде далеч. А що се отнася до… Тях ще дадем на свинете.
Съпругата му тихо проплака. Матю също потръпна, но се постара да не мисли за това. Пред тях се бе изправил поредният проблем, който трябваше да решат.
Той отвори очи и погледна към завесата. Дали проклетото момче все още спеше, или трепереше от страх?
— Парите не си струваха — каза той, точно преди да се наведе встрани и да повърне.
Глава тринадесета
Артър Хардфилд се огледа с нескрито презрение. И по-рано бе работил с наемници, но никога не бе ги канил в дома си. Смяташе това за проява на изключително лош вкус.
Войниците се бяха събрали в трапезарията, над двадесет на брой. Това бяха предводителите — всеки от тях ръководеше поне стотина бойци. В момента разговаряха помежду си в очакване на появата на Алиса. Представляваха жалка сбирщина, облечени в различни комбинации от брони, ивици плат и туники, за да се отличават.
На Хардфилд дори не му се искаше да мисли за количеството злато, оттичащо се в джобовете им само за този празен престой.
— Не съм сигурен колко забавно ще бъде — каза един, плешив мъж, който за прикритие си бръснеше главата. — Истинските битки се водят на бойното поле, а не из ъглите на хорските къщи.
— Убиването си е убиване — рече друг. — Ти откога си станал толкова капризен?
— А, парите няма да откажа, но това не означава, че не искам пространство, където да развъртя брадвата.
— Разбирам те. Човек като теб наистина се нуждае от пространство, иначе има опасност сам да си отсече главата.
— Върви на майната си, Джейми. Бас ловя, че ти нямаш търпение да започнем. Сред отходните канали твоите хора ще се почувстват като у дома си.
Артър се обърна, за да си иде. Откри, че малко по-назад е застанал Бертрам, не по-малко огорчен.
— Само какви петна ще оставят върху килима — каза старецът и поклати глава.
— Това е цената на работата.
Съветникът кимна, загледан в спорещите наемници. Артър скръсти ръце и остана до него.
— Разговаряли ли сте с Алиса напоследък? — попита Бертрам.
— Сутринта. С приближаването на погребението настроението й се влошава. Надявах се, че тя ще спазва траур, като всяка друга жена, но вместо това тя се е настървила за кръв.