— Тя иска убиецът на момчето да бъде намерен.
— Заел съм се, но той е хлъзгав негодник.
Съветникът се засмя.
— Не съм изненадан. В този град има хиляди крадци и убийци. Откриването на един от тях сигурно е трудно. Тази прилика много затруднява нещата.
Тези думи отново събудиха колебанието на Артър. Може би старецът загатваше нещо, също като в предишния им разговор? Той реши да рискува.
— Уверен съм, че дори и да заловим Стражителя, пак ще се окаже трудно да докажем, че наистина е той.
— Да, никой не го познава — съгласи се Бертрам. — Но аз имам доверие на вашата преценка и съм готов да я подкрепя.
Очите на Артър Хардфилд светнаха.
— Така ли? — След това той продължи: — Не мисля, че ще се наложи да чакаме дълго, преди да открия виновника. Градът може да е голям, но това означава и множество очи и усти. Никой не би могъл да остане скрит вечно. Радвам се, че доверието ти в мен е толкова голямо.
— На вас имам много по-голямо доверие, отколкото на тях. — Бертрам пренебрежително махна с ръка по посока на наемниците. — Хардфилдови винаги са били близки със семейство Гемкрофт. Моето влияние е ограничено. В подобни проблеми Алиса се нуждае от насочващ глас, който да я напътства сред мъката й. Ако вие успеете да разговаряте с нея, да я накарате да се вслуша…
— Разбирам. Имам свои задължения, но би трябвало да приключа малко преди свечеряване. Когато се върна, ще се погрижа Алиса да ми обърне внимание.
— Благодаря ви. — Бертрам се поклони. — Сега ще ви помоля да ме извините. Трябва да опитам да обясня на тези господа, че макар да им предлагаме вино от учтивост, то това не означава, че трябва да изпиват по цели бъчви.
— Боговете да са ти на помощ.
Артър напусна трапезарията, взе си палтото и меча и излезе в града. По принцип Орик би го придружил, но бившият наемник се бе отправил на север, след като бе донесъл останките на мнимия Натаниел. Но Хардфилд умееше да си служи с меч, така че не се боеше да върви сам из улиците на Велдарен. А и когато навлезеше в територията на Змиите, те щяха да го посрещнат като крал.
Само минути след напускането на имението той забеляза първите си придружители, скрити сред сенките. При вида на зелените наметала той се отпусна. Несъмнено Уилям Кет, първомайстор на Змийската гилдия, се стараеше да защити инвестициите си. Артър не можеше да го вини.
Той навлизаше все по-дълбоко в бедната част на града. Броят на телохранителите му се увеличи. В един момент дори можеше да се закълне, че е видял един зелен плащ да прелита край покривите. Когато достигна седалището на гилдията, придружителите му пристъпиха напред и му направиха знак да влиза.
Артър се настани сред изумрудените възглавници и картини със златни рамки и се зае да изчаква първомайстора. Красива девойка, обгърната единствено в тънък воал, се приближи към него, за да го попита за предпочитанията му за пиене. При предишните си посещения Хардфилд винаги бе отказвал от предпазливост, но тази нощ определено се нуждаеше от нещо.
— Донеси ми най-силното, с което разполагате — заяви той. — И се постарай да няма вкус на пикня.
— Както желаете.
За момент младата жена задържа зелените си очи върху него. Артър я изпроводи с одобрителен поглед. Знаеше, че ако плати достатъчно, би могъл да я има. Срамота, че трябваше да нощува в дома на Алиса. Това стегнато телце сигурно нямаше да му позволи да мигне цяла…
— Артър! Добре дошъл!
Хардфилд се изправи и отклони вниманието си от младата изкусителка.
— Уилям.
Артър се здрависа с по-малкия си брат, някога отговарял на името Уилям Хардфилд. Впоследствие първомайсторът го бе сменил, за да не излага семейството си.
— Прости ми за забавянето.
— Не са нужни извинения — отвърна Уилям. Той бе висок колкото брат си и имаше същите очи и коса. — Досетих се, че ръцете ти са заети със скърбящата майка.
— Още не са, но скоро и това ще стане.
Девойката се върна с питието му. Артър благодарно прие чашата и отпи малка глътка, за да опита вкуса на донесеното — нещо средно между мръсна вода и запалено масло. С пламнало гърло той се усмихна на брат си.
— Последната доставка закъсня — рече той, потискайки кашлица. Това определено беше силно. — Леко съм любопитен за причината.
Усмивката на Уилям посърна, но само за миг. Сетне тя се върна с подновена фалшивост.