— По-скоро бих избрал бесилката.
По-малкият брат се изправи. Разговорът определено бе приключил.
— В такъв случай се погрижи Стражителя да пукне.
Глава четиринадесета
Зуса наблюдаваше церемонията от покрива, увита в дългото си наметало. Тъй като то бе оповестено само преди няколко дни, тълпата бе по-малка от очакваното. Жената разпознаваше различни търговци, заможни благородници, неколцина далечни роднини на Кънингтън, а също и самият той. Всички бяха от Велдарен или близките околности. Традицията би забавила погребението достатъчно дълго, за да може Лори Кинън също да пристигне. Само че с всеки изминал ден Алиса обръщаше все по-малко внимание на традициите.
Зуса не можеше да я вини.
Костите, които един от хората на Артър бе донесъл, бяха поставени в малък запечатан ковчег. По време на спускането му Алиса пристъпи напред, за да се обърне към събраните.
Тя носеше черно-синя рокля и бе покрила лицето си с пепел. Зад нея слънцето се отправяше под стените на града. Сред здрача тя поде речта си. Достатъчно силно, за да бъде чута и от Зуса.
— Непростимо е, че подобно нещо се случи. А още по-лошо е полуизразеното ви очакване, че трябва да се сдържа от мъст. Мнозина от вас са се помирили с крадците. Мнозина от вас са приели за даденост опасността от тях. С тази си постъпка вие сте захвърлили цялото си достойнство. Но аз няма да го сторя. Онези, които ни дебнат, крадат и убиват, за да градят мощта си — те ще умрат тази нощ. Вървете си вкъщи или останете тук, ако се страхувате от улиците. Но само тази нощ, защото след нея вече няма да ви се налага да се страхувате.
— Велдарен копнее за избавление. Аз ще бъда тази, която ще прочисти града. Възмущението ви няма да промени нищо. Златото е похарчено, заповедите са издадени. Време е кръвта да потече.
Тя погледна към покрива, право към Зуса, която кимна в отговор. Това бе последният знак. Вече нямаше връщане назад.
Жената се извъртя и скочи от покрива. Приземи се сред събраните предводители на наемници. На тях им бе наредено да изчакват.
— Вече сте получили нарежданията си — каза им тя. — Донесете бездната във Велдарен и хвърлете и последния плащ в нея. Нека моята дама получи мъстта си.
Наемниците се ухилиха и започнаха да се тупат по раменете.
— Крайно време беше — каза един. — Да се захващаме!
А Зуса се отправи на юг, като пътьом размишляваше над евентуалните си действия. Наемниците бяха разпръснати из града — из пивниците и в домовете на доверени лица. Много скоро те щяха да започнат да се изливат сред улиците, където нищо нямаше да може да ги спре. С изключение на крал Едуин Велор и неговите войници, но за подобна постъпка владетелят би трябвало да се отърве от страхливостта си, което граничеше с невъзможното. След онази кървава нощ преди пет години Едуин бе оставил гилдиите и Трифектата да се избиват на воля, стига да не заплашват него самия. Нямаше съмнение, че когато кошмарът започнеше, градската стража удобно ще извърне очи. Ако изобщо тази нощ из града имаше патрули. Нещо й подсказваше, че няма да се окаже така.
Но това кръвопролитие нямаше да постигне нищо, ако Зуса не успееше да открие убиеца на Натаниел. Стражителя. Къде ли се криеше той?
Онези от сенките много скоро щяха да бъдат захвърлени на открито. Тя си наложи да претърси града и да се оглежда за нещо необичайно. Ако Стражителя наистина бе толкова опитен, колкото го изкарваше Велиана, той щеше да се справи с всички наемници, които изникнеха насреща му.
Велиана…
Ако не бе обърнала гръб на някогашния си бог — Карак — Зуса би отправила молитва за нея. Тъй като нямаше на кого да се моли, бившата безлика само промълви надеждата си. Надяваше се нейната приятелка да оцелее. Много й се бе искало да я предупреди за задаващото се клане, само че така би изложила на риск усилията на Алиса, особено ако Велиана уведомеше и останалите гилдии. Така че трябваше да мълчи и да се надява. Само ако приятелката й бе се отказала от желанието си да контролира Пепелявата гилдия… Тя би могла да започне нов живот, работейки редом до Зуса.
— Пази се, Вел — промълви тя, докато се изкатерваше върху малка къща с плосък покрив. От върха й Зуса се огледа, дирейки мъж в сиво наметало и два меча.
Достатъчно опитен, за да я надвие.
Измина половин час, болезнено тих. Изглеждаше, че целият град е затаил дъх. Тогава последва издишването. На две места в южен Велдарен избухнаха пожари, предполагаеми гилдийни скривалища. Зуса реши да се отправи натам. Тя подмина няколко патрула наемници. Един от войниците дори имаше дързостта да стреля към нея с арбалета си. Жената се приведе и продължи. Току-що бе осъзнала, че тя далеч няма да е единствената, която ще се придвижва по покривите тази нощ.