Взел решение, той изтегли мечовете си и се хвърли в атака. Бе дошъл да защити Зенке и Делисия, така че щеше да помогне на тях.
Магьосникът видя появата му и се извърна, готов да запрати поредната магия.
— Това е Хаерн! — извика Зенке точно преди изникването на мълнията. Той също бе забелязал появата на младежа.
Хаерн се претърколи, за да избегне изстрела. Искаше му се да е преминал по-продължително обучение за сблъсъци със заклинатели. Но и инстинктивният му ход се бе оказал достатъчно добър — той чу как земята зад него се пропуква под удара на мълнията. Отново озовал се на крака, той скочи към първия Вълк. Крадецът се обърна и опита да пресрещне устрема му с меча си.
Все още помнещ уроците от предишната битка, Хаерн се приземи на неочаквано място и изблъска острието още от въздуха. След това беше лесно да разсече гърлото му с другия си меч.
— Извинявай! — извика магьосникът.
Проклет глупак, помисли си Хаерн, докато заставаше край Зенке.
— Радвам се, че се присъедини към нас — задъхано рече мъжът. Макар движенията и убиванията му да си оставаха гладки, умората му личеше.
— Не трябваше да ми се налага. Какво правиш тук?
— Остави обидите за след битката.
Двамата едновременно преминаха в атака. Сякаш се бяха върнали в онези времена на безгрижни тренировки в убежището на Трен. Но този път не се сражаваха с чучела, нито стискаха дървени мечове. Този път противниците им кървяха след удар.
Хаерн замахна ниско, сетне високо срещу съперника си, което принуди крадеца да парира отчаяно с кинжалите си. По-късите остриета принуждаваха Вълка да компенсира с повече движения. Младежът се възползва от това, за да го постави в неудобна позиция. В подходящия момент нанесе подвеждащ удар и намушка. Върхът на меча прониза плат, плът и дроб.
Докато крадецът падаше, Зенке стовари боздуган върху главата му — за всеки случай. Други двама се хвърлиха към тях, но зад гърба на Хаерн блесна ослепителна светлина. В подобно състояние крадците станаха лесна плячка.
— Помогни на Бруг! — изкрещя Зенке. Нови трима Вълци се бяха присъединили към битката.
— Бруг?
— Ниският дебелак.
Хаерн се поколеба за момент. Той се бе сражавал сам толкова дълго, че бе отвикнал да се подчинява на заповеди. Но пък в последно време отново бе започнал да потъва в миналото. Той се обърна и обиколи фонтана, за да застане до Бруг, чиито рамо и лице кървяха. Кинжал все още стърчеше от бронята му. Докато притичваше край него, Хаерн изтръгна забитото оръжие и го хвърли към противника си. Веднага след това кракът на младежа също се понесе.
Припряно хвърлен, кинжалът удари Вълка в гърлото. Ритникът на Хаерн го блъсна в гърдите. Крадецът се отпусна на едно коляно и тромаво замахна с камата си. Един чист удар през гърлото сложи край на живота му.
Бруг бе готов да експлодира.
— Щях да го убия и сам!
Хаерн го погледна многозначително.
Над главите им прелетя огнено кълбо, което забави атаката на неколцина Вълци. Те бяха изоставили опитите си да прострелят магьосника и се отправяха към него. Горещината на магическия снаряд почти докосна косата на Хаерн.
— Бруг, за какво ти плащам? — изкрещя магьосникът. — А ти, Хаерн беше, нали? Задръж го жив!
Хаерн се обърна към новите противници, донякъде развеселен от червенината, покрила лицето на Бруг. В следващия миг наемникът се хвърли напред, разсичащ въздуха с кинжалите си. Веселието бързо напусна младежа: идиотът щеше да си докара смъртта.
Двамата се врязаха в тримата Вълци. Крадците се огънаха под устрема им, обърнаха се и побягнаха. Хаерн уби двама в гръб — беше прекалено бърз, за да позволи на инерцията си да изчезне. На третия разсече сухожилията. Вълкът рухна на земята, което позволи на Бруг да дотича и да го убие.
Младежът си пое дъх и се обърна към фонтана. И последните Вълци бяха рухнали мъртви или отстъпваха. Тарлак слезе, помогна на сестра си и им помаха.
— Не беше зле — заяви той.
Хаерн поклати глава. Лудичък, определено.
Глава петнадесета
Призрака следваше целта си на юг, но без да бърза. Бе наблюдавал как Стражителя се сражава и бе научил две неща: първо, никой наемник нямаше да успее да го надвие. Второ, Стражителя си имаше приятели, за които бе много загрижен. Онзи бе смятал, че гласът му е звучал безстрастно по време на разговора с онези наемници, ала Призрака бе чул оттенъка на притеснение, особено при споменаването на онази Делисия. Това означаваше, че краят на Стражителя бе само въпрос на време. Човек не можеше да си позволи да има близки, не и ако искаше да оцелее срещу Призрака.