Тарлак Есхатон не му беше познат, но щом този магьосник се занимаваше с наемничество, това означаваше връзки, приятели, работодатели, може би дори членство в гилдията. Нямаше измъкване.
Призрака крачеше по улицата, неизменно заобикалян от групичките, които притичваха наоколо с извадени мечове. Той поспря и погледна на запад. Там ставаше нещо странно — можеше да види това по факлите и по начина, по който патрулите се отправяха натам. Нима отделните сражения се бяха превърнали в истинска война? Надали. Чак такова ниво на организация отсъстваше. Тогава?
Отпуснал ръце върху дръжките на мечовете, той се отправи към тълпата. Прецени, че около шестдесетима души са се събрали около постройка, за която осъзна впоследствие, че е храмът на Ашур. До този момент наемниците оставаха край стълбите, но бяха готови да се хвърлят всеки миг. Насреща им стояха петнадесет жреци, отпуснали ръце. Призрака знаеше, че свещениците умеят да си служат с разнообразни магии, но не бе сигурен в степента, в която заклинанията щяха да се окажат подходящи срещу бронирани бойци.
Възрастен жрец с гладка глава стоеше съвсем спокойно в средата на стълбите. Но по врата му се стичаше пот. Призрака знаеше, че старецът е не по-малко уплашен от останалите свещенослужители.
— Не може да влезете! — изкрещя старецът. Гласът му остана почти нечут над глъчката на наемниците.
— Пуснете ни вътре! — крещяха те.
— Махнете се от пътя ни!
— Вие укривате крадци!
Призрака се навъси и се зае да си намери по-добра наблюдателна позиция. Скокът му от една колона го отнесе на средата на стълбището, откъдето можа да погледне вътре в храма. Там цареше хаос. Стотици хора бяха подирили убежище. Предвид многобройните ограбени домове, укриването им тук изглеждаше напълно логично. Нямаше друго по-безопасно място, достъпно за обикновените жители. Те бяха насядали по пейки и край стените, а някои лежаха върху пода. Разбира се, тук-таме личаха и гилдийни плащове, но те бяха малцинство.
— Няма да позволя да посечете подирилите убежище в свята земя — каза върховният жрец. — Вървете си. Сквернете града с проливаната кръв, но няма да позволя да я проливате на този праг!
Пореден патрул се вля в редиците наемници. Войниците започнаха да разговарят помежду си, изяснявайки причината за отлагането. Още неколцина запалиха факли.
Призрака пламна от гняв. Те се канеха да опожарят храм, за да наситят жаждата си за кръв? Из града се криеха хиляди негодници, а наемниците се трупаха тук?
Върховният жрец повдигна ръка. Ярка светлина изгря над дланта му. Дори от страничната позиция, в която Призрака бе застанал, тя бе болезнена. За струпаните отпред наемници тя явно бе още по-мъчителна.
Един от предводителите на наемниците, Джейми Едноухия, когото Призрака познаваше бегло, пристъпи напред.
— Не искаме тук да се случи нищо лошо — рече той. — Но видяхме мнозина крадци да се укриват тук, преди да заобиколим мястото. Никой невинен няма да пострада. Изпратете ни крадците.
— Всички, които са подирили укритие тук, ще го получат — каза жрецът.
— Зная, че трябва да кажеш това — рече наемникът. — Бъди така добър…
— Калан.
— Бъди така добър, Калан, да проявиш разбиране. Сигурен съм, че не искаш ние да цапаме хубавия ти храм. Какво ще кажеш да изпратя само един или двама, които да посочат на хората ти кои трябва да бъдат изведени? Само виновните ще бъдат извлечени. Всички други ще останат в безопасност. Разбираш ли? Те не са твоето паство. Те не са твои деца. Говорим за крадци. И онези, които имат повече сила от теб, са решили, че е време тези крадци да умрат.
Калан поклати глава.
— Може би, но не и тази нощ. Вървете си по пътя.
— Те ще умрат тази нощ, глупако. Виждам много камък, но в сградата пак има достатъчно, което ще пламне. Разбра ли, Калан? Да пламне!
Това бе достатъчно за Призрака. Той не се интересуваше от божеството им, но храмът беше прекрасна сграда. Дебелоглави слепци.
От един страничен джоб той извади няколко уравновесени ножа за хвърляне. И започна да оглежда тълпата, за да подбере жертвите си. Джейми нямаше да бъде подходяща цел, но онези, които бяха най-нетърпеливи за кръв…