— Дъвчеш като преживяща крава — рече младежът и защипа горната част на носа си.
— А ти приличаш на крава. Кога за последно си се къпал, като изключим снощи?
— Това е лукс, който животът ми не може да си позволи.
Зенке налапа остатъка и изчисти трохите от ризата си.
— Вземи — промърмори той и посочи към мечовете на Хаерн. — Отдавна не сме се упражнявали. Би било хубав начин да се раздвижим.
— Къде?
Стаята бе прекалено тясна. Зенке посочи към задната врата.
— Там. Ела.
Зад къщата имаше празна площ, част от уличката, простираща се зад постройките. В земята бе останал очертан кръг, който Зенке поднови с петата си.
— До този момент съм тренирал единствено с Бруг, а мога да те уверя, че той не представлява особено предизвикателство. Но ти си друго нещо.
Хаерн започна да се разтяга, за да прогони остатъка от сънливостта. Преди години Зенке бе притежавал далеч по-голям опит. Последващият живот сред улицата бе закалил Хаерн и му бе придал сила, а нощните обиколки бяха изострили уменията и рефлексите му.
Младежът докосна върховете на оръжията си и се поклони. Зенке бе заменил боздуганите си с два меча.
— Тоягите ще се окажат прекалено бавни за теб — каза мъжът. — Затова ще опитаме с остриета.
Желаещ да демонстрира напредъка си, Хаерн поде битката с бърз скок напред. Тъй като очакваше отразяване, той последва атаката с разсичане от страна на другия меч, което да послужи за отвличане на внимание срещу повтореното намушкване.
Зенке не се бе издигнал до дясната ръка на Трен Фелхорн по случайност. Той изблъска високо и двете атаки, приближи се и престорено замахна с лакът към лицето на Хаерн. Когато противникът отстъпи, за да запази позицията си, наемникът продължи да размахва оръжия. Вторият удар с лакът не бе престорен, а глухо изкънтя в гърдите на младежа. Последният отново отстъпи назад. Зенке не го последва, а посочи към земята. Другият бе излязъл извън границите на кръга.
Почувствал изчервяването си, Хаерн пристъпи отново. Той не се бе съсредоточил, не анализираше реакциите на Зенке, както постъпваше с останалите си противници. След като си пое дълбок дъх, младежът си наложи да се успокои. След кимване от негова страна двамата възобновиха тренировъчния дуел.
Този път Хаерн остана търпелив, потисна гордостта си и призна, че Зенке не му отстъпва по бързина. Повечето си противници младежът можеше да надвие с чиста ловкост, която да не им остави възможност да се възползват от образувалите се пролуки в защитата му. Но не и този път.
Зенке пристъпи към него, замахващ с двете остриета в насочена надолу дъга. Хаерн ги изблъска и нанесе редица удари. Противникът му ги отрази и спря в края на кръга, готов да отбранява позицията.
Това накара Хаерн да увеличи устрема си, разчитащ на намалената маневреност на съперника. Но този ход се оказа подлъгващ — когато младежът замахна с все сила, очакващ да открие опора в сблъсъка на остриета, Зенке се извъртя встрани. Вложил прекалено голяма сила в удара си, Хаерн можа единствено да приеме ударите на мечовете върху ръката си.
— Излагаш се — каза Зенке и спря да си поеме дъх. — Очаквах нещо по-добро. През нощта ти се справи далеч по-добре.
Хаерн отново почувства, че вратът му се изчервява. Нима се сдържаше? Не бе възнамерявал да прави това.
— Отнасяй се към мен като към всеки друг противник — продължи мъжът, удряйки мечове. — Всъщност, приеми, че съм баща ти. Покажи ми пълното си умение.
Върху ръката на Зенке проблясваше пръстен с червен скъпоценен камък. Този блясък обгърна Хаерн. Той забрави, че това е тренировка. Забрави, че двамата не се намират на истинско бойно поле. Забрави, че противникът му се нарича Зенке. На негово място изникна Трен Фелхорн, гневен и смъртоносен, стиснал арбалет, с умираща край нозете му Делисия.
Трен се усмихна широко. Трупът в краката му вече нямаше значение.
От този образ Хаерн не скри нищо от уменията си. Мечовете му не спираха нито за миг, вложени в непрекъсната последователност от променящи се атаки. Неизменни атаки. Дрънченето на стомана се превърна в песен, остриетата се извиваха непрекъснато, за да спрат удари и посичания. Усмивката на Трен изчезна. Той се превърна в образ, който го наблюдаваше без признаци на умора или тревога. Хаерн започваше да изпитва объркване. Той се бе пренесъл в старото гилдийно убежище. Вече не се намираше на улицата, а върху дървения тренировъчен под.