— Нищо не си научил! — изкрещя Трен и го засипа с удари от мечовете си.
Ръцете на Хаерн го боляха. Болката забави реакцията му. Една от атаките го засегна, промъкнала се край прекалено бавно замахналия меч.
Гърдите му пламнаха, по тях потече кръв. Трен го изрита в стомаха и го повали.
— Сега ти си нищо за мен. За какво се надяваш? Хайде, нападни ме! Убий ме! Умението ти не струва!
Умът на Хаерн се промени, за да се превърне в нещо цялостно, съсредоточено и опасно. Целият свят престана да съществува. Дори времето трябваше да положи усилия, за да го задържи подвластен на правилата си. С вик той се хвърли напред. Този път атаките на баща му вече не бяха толкова ужасяващи. Хаерн разпознаваше всички подвеждащи удари и отказваше да им предостави контрол. Той се хвърляше и извиваше все по-бързо, отдал очертанията си в танц. Остриетата непрекъснато летяха едно към друго. Той успя да изрита лицето на Трен, а в следващия миг се хвърли на земята и го подсече. Докато баща му падаше, Хаерн скочи напред. Единият му меч блъсна остриетата настрани, а другият полетя към гърлото.
Острието му прониза единствено земя. Трен изчезна. Хаерн се озова отново зад къщата. Раната в гърдите му изчезна, отнасяйки болката със себе си. Зенке се бе облегнал на стената, скръстил ръце. Младежът се чувстваше оголен пред него, с разкрито сърце.
— Омразата ти към него е непосилна — тихо каза Зенке. — Само тя те държи жив. Не можеш да живееш така, Хаерн. Вместо да избягаш от сянката му, ти все още я оставяш да властва над теб. В какво си се превърнал? Колцина си убил в негово име?
— Всички те бяха виновни — изкрещя Хаерн. — Крадци и убийци!
— Винаги ли са били такива? Видях какво се криеше в очите ти, Хаерн. То беше по-ужасяващо от всичко, което баща ти би могъл да стори.
Хаерн си помисли за всички онези, които бе преследвал нощем. Сред тях бе имало и гилдийни плащове, но той бе убивал и онези, които търгуваха с тях. Нощите, изпълнени с мъртъвци, заплашваха да го залеят. Богове, та той бе изписвал името си със собствената им кръв!
— Не всичко е изгубено — продължи Зенке. — Смятах те за мъртъв, но сега, когато те виждам отново, се чудя какво ли е останало от онова момче, което обожаваше да чете. Което ме помоли да му намеря украшение за харесвано от него момиче. Надявах се, че ако все пак си оцелял, си заминал далеч и си изпитал всичко, което Трен ти отнемаше. Сега виждам, че ти сам си отнемаш всичко това. Отнемаш си обичта, вярата и приятелството… в името на отмъщение.
Зенке приседна до него и отпусна ръка върху рамото му.
— Извини ме за създадената илюзия. Тя беше дело на този пръстен, който Тарлак ми даде — добави той. — Трябваше да видя колко си добър. И кой си.
— Е, вече знаеш. — Стомахът на Хаерн се бе свил. — Наистина ли е толкова зле?
Зенке стисна рамото му, а после го потупа по гърба.
— Няма значение. — Той намигна. — Можеш да разчиташ на мен, а също и на красивата сестра на Тарлак. Той е добър човек. Малко чудат, но той е магьосник, така че това може да се очаква. И двамата знаят за миналото ми, но казаха, че няма значение кой съм бил, а кой съм сега. Моля те, остани с нас. Остави улиците зад гърба си. Ако искаш да оставиш нещо след себе си, то не бива да е нещо подобно. Ти си се превърнал в страховитата гибел за гилдиите. Ако Трен узнае, че си жив, чудя се дали ще се разгневи… или ще изпита гордост.
Мъжът се изправи и пое към вратата.
— Помисли над всичко, което казах. У теб има толкова много добро. Все още го виждам. Никога не е късно да се промениш, стига да си склонен да понесеш последствията. През целия си живот си носил тежко бреме, Хаерн. Може би е време да захвърлиш част от този товар.
Без да се обръща, Зенке пристъпи в къщата и затвори вратата след себе си. А Хаерн се почувства отново захвърлен в света, който през последните години бе наричал свой дом. Но сега улиците му изглеждаха чужди, покривите не предлагаха защита. Той бе чист, със здрави дрехи и обръснато лице. Този път не се чувстваше като част от тях.
Въпреки това се отправи по познатия път.
Глава седемнадесета
— Мислиш ли, че той казва истината? — попита Матю, легнал до съпругата си.
— Не виждам причина да ни лъже.
— Аз мога да посоча много. Той е ранен, болен и в непознат дом. Истината може да е последното нещо, което му минава през ума. Ами ако не познава лейди Гемкрофт, а само е чувал за нея и се надява, че тя ще го приюти, ако ние изникнем на прага й?