Точно под нея се вихреше виелица от сиво, стрелваща се усилено. Трима се сражаваха насреща й, крадци от Пепелявата гилдия. Вихрушката от плат бе обвила човек, човек с руса коса… но не този проблясък я убеди, а свирепостта му. Във всяко от движенията му личеше смразяваща ожесточеност, макар и някак овладяна. Един след друг крадците рухнаха с разсечени гърла и разкъсани гърди. Уменията му бяха невероятни.
— Стражителю — прошепна тя и изтегли кинжали. — Най-сетне те открих.
В ума й изникна смътна тревога. Господарката й искаше да получи Стражителя жив, но за противник като него това можеше да се окаже невъзможно. Той по-скоро щеше да умре, отколкото да се предаде, Зуса знаеше това. Също както знаеше, че по някакъв начин той е усетил атаката й, въпреки настъпилата пълна тишина.
Мечовете му се раздвижиха, за да посрещнат оръжията й. Краката й удариха гърдите му, но не го повалиха. Безликата се оттласна и се превъртя два пъти във въздуха. Приземи се усмихната.
— Етрик беше последното истинско предизвикателство, срещу което се изправих — каза тя. — Ти ли ще бъдеш следващото, Стражителю?
— Аз съм нещо повече от предизвикателство — отвърна той и посочи с меч към плаща й. — За кого работиш? На кой глупак си продала душата си?
Зуса се засмя, само отчасти престорено. Противникът я наблюдаваше преценяващо. Нищо не можеше да остане скрито от погледа му. Тя също го наблюдаваше, но не можеше да го разгадае в същата степен.
— Искаш да видиш на кого принадлежа?
Тя бавно повдигна ръка, поряза я и остави кръвта да се стече върху плаща. Дали заклинанието щеше да подейства? Силата й бе идвала от Карак, поне така бе смятала. Някога бе живяла сред сенките, бе танцувала сред студен огън, обвил остриетата й, но от битката с Етрик не бе използвала тези си умения.
Цветът плъзна из цялата плащеница и промени цвета й в яркочервен. Платът се обви около нея като жив. Зуса можа да чуе пулса си. Главата я заболя от усилието, но въпреки това тя се усмихна. Изглежда Карак не я бе изоставил.
— Служа доброволно — продължи тя и се приготви да нападне. — Не съм продала нищо.
Зуса се хвърли в атака. Единият й кинжал се извиваше нагоре, за да отрази, а другият политаше към гърдите му. Плащът й я обгърна като щит. Когато Стражителя отблъсна удара, кинжалът й избегна острието. Вторият му меч спря атаката й. Ръката й потръпна от силата на сблъсъка. Краят на наметалото й се изстреля, придобил остри ръбове. Той поряза лицето му. Кръв оплиска двама им, след което противникът отскочи назад. Замахът на плаща бе изместил качулката му. Под нея надничаха сини очи и зацапано лице. Кого ли щеше да открие Алиса, когато тялото му бъдеше отнесено пред нея?
— Хубав номер — каза Стражителя, преди на свой ред да се хвърли в атака. Бързината му беше невероятна. На два пъти Зуса трябваше да се извърта, за да отразява завършващ удар с наметалото си. Това не беше игра. Той я искаше мъртва. Семенцето на тревога в ума й се превърна в бодил. Един от мечовете му разряза бедрото й. Вторият потъна в гърдите й, плитко, но болезнено. Тревогата разцъфна като смъртоносно цвете.
Теснината на уличката я спаси. Когато Стражителя се хвърли в смъртоносна атака, Зуса се оттласна от стената и прелетя над главата му. Краката й се удариха в отсрещната стена. Сблъсъкът я разтърси, но въпреки това жената се оттласна по-високо. Наметалото й се изви и замахна към ръцете му, които поряза. Той я бе очаквал да се приземи, а не да отскочи отново. Още при приземяването си Зуса се хвърли зад кинжалите си.
Но бе подценила бързината му.
Метален екот гръмна в ушите й. От изящната й атака не остана нищо. Въпреки това тя отказваше да отстъпи, а непрекъснато атакуваше. В очите му все още нямаше страх, само смърт. Може би нейната, може би неговата собствена.
Болката в главата й се усили, нямаше да успее да поддържа наметалото още дълго. Никога преди то не бе я изтощавало по такъв начин. Може би Карак наистина й бе обърнал гръб. А може би това нямаше нищо общо с него? Заинтригувана, тя неочаквано се преметна назад по средата на атаката си — момент, в който противникът не очакваше отдръпване.
Някога с лекота се бе гмуркала из сенките. Дали и сега щеше да успее?
Слънцето се намираше достатъчно ниско за няколко ивици мрак. Зуса се съсредоточи към една сянка зад Стражителя, извърна се и скочи към сенчестата стена край себе си. Част от нея очакваше да се блъсне в тухлите, но вместо това жената потъна по обичайния начин. Въпреки че болка проряза съзнанието й, тя се озова зад противника си. Наметалото й бе възвърнало нормалния си цвят.