Глава деветнадесета
Хаерн се свести с пулсиращо главоболие и без никаква представа къде е попаднал. За последно помнеше как бе пълзял по някакъв покрив и бе скочил на улицата.
Очите му постепенно привикнаха с полумрака. Обгръщаха го каменни стени. Тъмница? Не, помещението по-скоро приличаше на мазе. Нямаше прозорци, осветяваха го факли.
— Вече си буден.
Той повдигна глава. Пред него стояха мъж и жена. Непознатият носеше червена роба, а тъмната му коса бе стегната на опашка. Жената му изглеждаше някак позната. Може би я бе виждал преди много време. Споменът за нея имаше нещо общо с дългия белег, който разсичаше лицето й и изпълваше едното й око с кръв.
При опита си да се надигне Хаерн осъзна, че е завързан за стола. И то умело. Възлите не позволяваха и най-малко движение. В мига, в който се напрегна, няколко обвили врата и гърдите му жици стегнаха дишането му.
— Не съм сигурен, че искам да остана буден — каза той и си наложи да остане спокоен. Знаеше, че такава съдба го очаква. Не можеше да се сдобие с омразата на всяка от гилдиите и да очаква да живее вечно.
И все пак краят бе настъпил прекалено рано. Той бе постигнал толкова малко. Щеше да умре без приятели, без наследство. Жалко.
— Помниш ли ме? — попита жената. — Нощта на последната сбирка на Трифектата. Тогава ти още беше момче. Сражавахме се…
Тогава той наистина си спомни. Беше я виждал два пъти — когато баща му се бе опитал да я накара да предаде първомайстора си, а после в имението на Леон Кънингтън. Тя се казваше Велиана. В онази битка сред горящия таван тя почти не го бе убила.
— Помниш ме — продължи тя, доловила погледа му.
— Не бих могъл да забравя — тихо отвърна Хаерн. — Ти ми показа, че никога не бих могъл да избягам. Арон беше мъртъв, но ти не ми повярва. Отказа да повярваш.
Тя скръсти ръце и се облегна на стената. Мъжът мълчеше. Оставяше тях да говорят.
— Онази нощ можеше да ме оставиш да умра сред пламъците — каза Велиана. — Защо не го направи?
Хаерн сви рамене доколкото му позволяваха обстоятелствата.
— Не биваше. Бях там, когато баща ми те остави да умреш в ръцете на онзи отвратителен Гилеас. Не можех да го допусна отново.
Настъпи мълчание. Когато жената заговори отново, тонът й бе изгубил част от остротата си.
— След онази нощ оповестих, че Арон Фелхорн е мъртъв. Казвах си, че правя това, за да нараня баща ти, но това не беше вярно. Сторих го заради теб, защото ти ме пощади. Арон наистина бе мъртъв. Какво беше онова име, което ти изрече тогава? Нещо простовато…
— Хаерн.
— Да. Това ли си ти сега? Хаерн Стражителя? Трудно ми е да повярвам, че ти си същото момче, което е спасило живота ми. Знаеш ли колко от избитите от теб бяха мои приятели и познати? Ти все още си синът на Трен. Може би трябва да си върнеш старото име, Арон.
— Никога не ме наричай така — процеди той.
Тъмнокосият мъж се изсмя.
— Какво ожесточение. Няма съмнение, че си опитен. Вел е извадила късмета да се натъкне на теб ранен. Всичко, което сме чували за теб, се оказа истина. С изключение на онова за демонската кръв, разбира се. Щях да я усетя. И все пак ми се струва забавна мисълта за баща ти, преспиващ със сукуба.
Хаерн се размърда на стола си.
— Какво искате от мен?
— Първо искам да разбереш, че в момента си напълно безсилен. Бих могъл да те убия още на мига. Но освен това бих могъл да кажа на баща ти, че си още жив. Каква прекрасна игра би станало: той ще започне да претърсва града къща подир къща, докато не те открие. Любопитството ми е почти на път да ме подтикне към тази постъпка. Как ли ще те посрещне той? С кинжал? С отворени обятия? Може би и с двете?
Хаерн го изгледа остро. Непознатият отново се изсмя.
— Но пък аз играя за злато и власт, а не любопитство. Имам предложение за теб, Арон. Прощавай. За теб, Стражителю. Или предпочиташ да те наричам Хаерн? Тези названия започват да ме объркват.
— Хаерн.
— Хаерн да бъде. Е, Хаерн, аз съм Мъртвешката маска и имам една молба към теб. Става дума за нещо, което не бих могъл да сторя сам, нито с помощта на Велиана. Ти, от друга страна, нямаш пристрастия, слабости и желания, освен убиването. Молбата ми е проста: помогни ми да сложа край на войната между гилдиите и Трифектата.
Този път беше ред на Хаерн да се засмее.
— През изминалите години избих десетки крадци. Въпреки това Трифектата стоеше с пръст в уста и отказваше да стори онова, което трябваше да бъде сторено. Миналата нощ бе добро начало, но тя няма да бъде достатъчна, и двамата знаем това. Тя само ще разгневи крадците. Отговорът им ще бъде ужасяващ. Може би дори вече са започнали да го отправят.