— И това е само за да бъдем допуснати отвъд градските стени? — попита Лори с тих глас, който трепереше от гняв.
— Простете, милорд — каза войникът. — Джерънд Кролд бе особено настоятелен за спазването на новите наредби. Той нареди всеки, който бъде заловен да проявява немарливост в задълженията си, без значение на какво основание, да бъде вързан на пръсти и оставен на гарваните.
— Не мога да те виня за заповедите, които си получил, нито за старанието си да ги изпълниш — рече Лори. Той извади сребърна монета и я подаде на Торгар, който на свой ред я протегна към войника.
— Благодаря ви, милорд. Много щедро от ваша страна.
— И аз ти благодаря за отделеното време — каза Кинън. Той кимна на Торгар и двамата си проправиха път обратно към конете си. — Изглежда крадците са се добрали до краля — каза благородникът, докато възсядаше животното си. — Или до него, или до Кролд.
— Второто е по-вероятно — рече Торгар. — Ако скромната ми памет не ме лъже, той не е в двореца от вчера. Дори е виждал крале да умират. Вероятно смята себе си за владетел. Възможно е крадците да нямат нищо общо, а той сам да е решил да прояви алчност.
По време на обратния път наемникът не се сдържа и с повдигната вежда попита:
— На колко възлизаше общата сума?
— Двадесет пъти повече от обичайното — с въздишка отвърна Лори. — Зная, че не те бива в изчисленията, затова, още по-простичко казано, би се наложило да платя приходите от цял месец, само за да прекося проклетата им порта.
Наемникът изсумтя.
— На човек почти да му се отще да влиза.
Лори спря коня си. Торгар забави ход на свой ред и бързо се обърна, стиснал меча си.
— Какво не е наред?
— Всичко си е наред — отвърна Кинън. — Но думите ти прозвучаха разумно. Погледни онези два хълма. Какво пречи да разположим лагера си на върховете им?
Торгар почеса наболата си брада, размишлявайки.
— Бихме могли да настаним теб и Мадлин върху големия връх и да заобиколим основата с фургоните, така че охраняването да става по-лесно. А из пролуките ще поставим пазачи. Върху по-малкия хълм ще настаним войниците и слугите. Подножието ще обградим с палатки, а на върха ще накладем огън.
— Ще можеш ли да охраняваш подобен лагер като имението? — поинтересува се Лори.
— Също като имението? — повтори наемникът. — Не, разбира се. Имението има масивна ограда и капани, някои от които не са известни дори на мен. Тук ще имаме само хора и коли. Колите могат да бъдат преодолени с промъкване, посичане и опожаряване. Хората могат да бъдат подкупени, заблудени или убити. Но ако питаш дали смятам, че нещо би могло да се случи тук, бих казал, че не вярвам. Ще бъдеш обграден с толкова много хора, че и кралят би могъл да завиди на безопасността ти.
— Тогава да вървим да кажем на жена ми и сина ми.
Когато предводителят избърза напред към портите, керванът забави ход, за което Мадлин Кинън бе особено благодарна. Тя бе настанена в най-големия от фургоните, теглен от шест сиви бика.
Съпругът й и противният наемник се върнаха бързо.
— Как са нещата при портата? — попита тя. Носеше тоалет, който смяташе, че е подходящ за пътуване: прилепнала рокля с голяма цепка и остро деколте. Бе оголила крака с надеждата да улови малкото есенно слънце, криещо се зад облаците на приближаващата зима. Кестенявата й коса бе стегната на опашка, достатъчно дълга, за да обгърне кръста й два пъти (вярно, че той бе много тесен), преди да се прикрепи под колана й.
— Кралят, нека Карак прокълне името му, е наложил немислимо високи данъци върху всички стоки, които влизат в града — каза Лори, докато вземаше ръката й и я целуваше. — Изглежда ще трябва да лагеруваме извън стените на Велдарен.
— Наистина ли? — каза Мадлин. — Ще ни оставиш да нощуваме под открито небе заради някакви глупави данъци? Подкупи пазачите да ни пуснат. Наслушах се на хленченията на слугините. Дори не ми се мисли как ще започнат да скимтят, когато научат за тази нощувка.
— Войниците няма да приемат парите ни — вметна Торгар. — Кралят ги е притиснал. Ако ти е нужен покрив над главата, господарке, разполагаме с предостатъчно шатри. Бихме могли да ти издигнем прекрасна палатка.