Мадлин извъртя очи и отново се обърна към съпруга си. Вонящият наемник й бе особено противен. Не й харесваше погледът му. С умелите си комбинации от облекло и поведение тя умееше да подлудява мъжете, за да ги контролира. Но Торгар не се поддаваше на подобно влияние. При него изглеждаше, че по-скоро той е готов да придобие пълен контрол над нея, без да се интересува от последиците.
— Ами Мейнард и тлъстият Кънингтън? — попита тя. — И те ли ще изнесат богатствата си сред пустошта?
— Намираме се на една плюнка от градските стени. Това не е пустош, жено.
— Спомни си какво ти казах за езика и гаргите — рече Лори. — Върви да размишляваш над това и ни остави сами. И ми изпрати Тарас. Той сигурно пак се е залисал с паплачта, която се мъкне подире ни.
— Слушам и се подчинявам — каза наемникът и се поклони.
— Трябва ли винаги да обсъждаш всичко пред него? — оплака се Мадлин, когато двамата останаха сами.
— Той е достатъчно полезен, за да компенсира недостатъците си.
Фургонът подскочи и забави ход, затова Лори отдръпна коня си. Той се огледа и изруга.
— Прости ми, трябва да те оставя. Трябва да кажа на водачите за новата ни цел.
Мадлин го проследи с поглед и загърна краката си — през следващите дни щеше да получи повече от достатъчно слънце. Макар самата тя да бе пътувала сред пълни удобства, заобиколена от няколко слугини, пътят от Ейнджълпорт бе далеч от приятен. А с приближаването на града глупавите кокошки толкова се бяха развълнували, че Мадлин ги бе отпратила, за да остане сама.
Дамата се загледа в обгръщащите ги тревисти хълмове. Дано тази тревна покривка се окажеше достатъчно меко ложе. По време на пътуването двамата със съпруга й се бяха любили в тревата веднъж, след което гърбът я бе болял в продължение на дни. Легло с пирони би изглеждало по-удобно. Поне тогава болката би се разпростряла по цялото й тяло.
Пробождаше я неприятно предчувствие. Незащитеният природен пейзаж бе събудил отдавнашните й страхове. Едно беше да има доверие на пазачите си, съвсем друго — да заключи вратата си и да я залости. Тук тя щеше да разполага с — както се бе изразил Торгар — прекрасна палатка. Но палатките не се заключваха. Те дори нямаха врати, а само подвижни платнища.
— Готово — каза Лори. Потънала в мисли, тя не бе усетила завръщането му. — Наред ли е всичко? — додаде той, защото Мадлин бе подскочила от гласа му.
— Бях се замислила. Сигурен ли си, че е безопасно? Предвид всички онези усилия на престъпническите гилдии, не би ли било за предпочитане да нощуваме в имението си?
Кинън пусна коня си в лек тръс, за да се изравни с фургона.
— Честно казано, трябва да останем нащрек, без значение къде ще проведем събирането. Но тези хълмове си имат предимства. Там няма покриви, от които да се спускат дебнещи асасини. Няма сенки, с които да се слеят плащове. Няма скривалища, мазета, забравени пътища и занемарени врати. Каквито и клопки да са ми подготвили Трен и лакеите му, те надали са очаквали открито поле.
— Бих предпочела да нощувам в стаята си. В нашата стая, в нашия дом — настоя Мадлин.
— Наистина ли толкова обичаш затворените пространства? — навъси се Кинън.
Съпругата му въздъхна.
— Не зная. Може би когато лагерът стане готов, ще си променя мнението. Но искам да ми обещаеш, че ако все пак поискам да вляза в града, ще ми позволиш. Бих могла да взема със себе си някои от наемниците. Не се съмнявам, че ще се намерят купища слуги, които ще поискат да ме придружат.
Но съпругът не можа да обещае нищо, защото проклетият дивак отново ги прекъсна.
— Намерих момчето — провикна се приближаващият се от юг Торгар.
— Отдавна вече не е момче — каза Лори и обърна коня си. Тарас Кинън повече приличаше на син на наемника, край когото яздеше. Той почти бе достигнал седемнадесетия си рожден ден. По време на цялото пътуване се бе упражнявал с наемниците.
За особено неудоволствие на Мадлин той се бе сприятелил с Торгар и го считаше за нещо като свой наставник.
— Докато не вляза в истинска битка, ще си остана момче — рече Тарас.
— Това звучи като нещо, което би казал Торгар — с неодобрение в гласа отбеляза майка му.
— Просто напомням, че за още известно време ще остана любимото ти дете — усмихна се младежът.