— Смъртта поражда гняв и мъка — отвърна Трен. — Пленяването носи ужас и отчаяние. И косъм да падне от главата й, ще ви скалпирам. Искам Мадлин Кинън за заложница. Не ми трябва трупът й.
Глава двадесет и четвърта
След по-малко от минута престой в града забелязаха първите следи от бунтове.
— Погледнете там — каза Сюзън и посочи надясно. — Това не е ли дим?
— Изглежда някому ще се наложи да потърчи с кофи — каза Найджъл, възрастен наемник, комуто липсваха половината зъби. Нему бе поверено да отведе Мадлин в безопасност до имението. — Защо ти не се разтичаш, Сузи? — додаде той и се усмихна разредено.
— Какво ме интересуват техните домове? — изсумтя слугинята.
— Оставиш ли пожар, нищо чудно той да се разпростре и до твоята къща — каза Мадлин.
Тя все още се чувстваше изтощена от прехода. След дългото пътуване с кон и фургон тя бе отвикнала да се напряга. Скъпата тъкан на роклята бе започнала неприятно да лепне по тялото й. Бе искала да си вземе паланкин, но Лори бе настоял, че това само би привлякло вниманието на негодниците, от които градът гъмжеше.
Но пък носилката си имаше завеси, които щяха да й предоставят поне известно уединение от слугините и пазачите.
Тя повдигна ръка над очите си, за да погледне към диплещия се във въздуха дим.
— Градът гори на няколко места — каза Мадлин Кинън. — Или пожарът се е разпръснал, или някой е подпалил умишлено…
— Не може да се отрече, че Трен е цар на топлите посрещания — отбеляза Найджъл.
— Пожарът е далече от имението, нали? — с внезапна тревога попита една от другите слугини. Мадлин подбели очи.
— Колко е остър умът ти! — саркастично отбеляза господарката. — Мислиш ли, че още щяхме да вървим натам, ако беше така?
Момичето се изчерви и отстъпи към останалите слугини, заобикалящи Мадлин.
— Не я съдете — каза Найджъл. — Аз самият се притеснявах за същото. Не всички са посещавали къщата във Велдарен. За последно идвахме тук преди две години.
— За мен са четири — уморено отвърна жената. — На миналото събиране оставих Лори сам. Отдавна се уморих от плащеници и кинжали.
Около жените крачеха дузина наемници. Когато достигнаха търговския път, те изтеглиха оръжия.
— Карак да ме отнесе, какво е ставало тук? — промърмори един от тях.
Вятърът промени посоката си и понесе дима към лицата им. Наоколо лежаха потрошени сергии, рухнали под ударите на чукове. Прозорците на околните магазини бяха изпотрошени. Огънят бе обгърнал пет пресечки от северната страна и още три от южната. Наоколо се суетяха дворцови стражи, които потушаваха пламъците. Гражданите също сновяха, понесли кофи от кладенците.
— Лошо — каза Найджъл. — Крачим сред Велдарен, без да имаме представа какво става. Трябваше да изчакаме. Трябваше да изпратим човек, който да се убеди, че всичко е спокойно.
— Вече е късно за подобни размишления — отвърна Мадлин. Самата тя също започваше да се заразява от нервността му. — Имението не е далече, а и разполагаме с войници. Не позволявайте на нищо да ви забави. Не възразявам да се прибера у дома с окървавени дрехи, стига кръвта по тях да не е моя.
Те продължиха да напредват по търговската улица. Вече наближаваха заможния западен квартал.
Към центъра на града зяпачите ставаха все повече. Колцина ли от хвърляните им погледи принадлежаха на гилдийни шпиони? Половината? Нито един? Всичките? Последното предположение изглеждаше най-вероятно.
— Не остава много — каза тя на глас, за да успокои слугините около себе си. Повечето от тях бяха по-млади от нея и се чувстваха уязвими въпреки присъствието на войниците. Не бяха свикнали да крачат сред толкова много гневни погледи.
Мадлин притисна ръце към себе си. Нека голтаците се пукат от завист. Тя бе заслужила богатството си. Лори се бе сражавал със зъби и нокти, за да запази позицията си, също като целия род Кинън. Мадлин нямаше никакво намерение да изпитва срам заради нещо, което си бе заслужила.
— Къщата се намира в източния край на града. Тази улица свършва в разклонение и малко след това ще стигнем — додаде благородницата.
Слугините се поуспокоиха, но умът на Мадлин работеше трескаво. Тя бе забелязала неколцина мъже със сиви плащове да ги следват.
— Сивото цветът на Паяковата гилдия ли беше? — прошепна тя към Найджъл.
— Така мисля — отвърна наемникът. Неговият поглед шареше не по-малко усилено. — Може и да са Пепелявите. Изглежда, че роклята ви ще се покрие с кръвта, която искахте, милейди.