Оцелелите слугини около нея хлипаха, също като ужасеното момиче в прегръдките й. Към тях пристъпи мъж с плешива глава и големи месести уши. Той бе стиснал устни.
— Добре ли сте?
— Да — отвърна Мадлин с треперещ глас. Сега тя можа да види, че наоколо има още неколцина мъже, облечени като заговорилия: бели роби със златни вериги над тях. — Да, добре сме.
Чул достатъчно, мъжът ги остави и се приближи към Найджъл.
— Не мърдай — каза му плешивият и притисна ръце към гърдите му. Наемникът се задави.
— Мадлин?
— За благородницата ли питаш? — поинтересува се непознатият.
Найджъл кимна слабо.
— Тук съм — отвърна Мадлин. — Нищо ми няма.
— Вижда се, че е храбра. Сега мълчи. Нищо не бива да прекъсва молитвата ми.
Непознатият затвори очи и започна да шепне неразбираеми думи. Обгърна го бяла светлина. Гръдта на Найджъл престана да кърви. Когато наемникът се закашля отново, звукът бе нормален. След това той се унесе.
— Кой си ти? — попита Мадлин.
— Името ми е Калан. Аз съм върховен жрец на Ашур. — Той й подаде ръка. — От този момент вие и слугите ви се намирате под моя защита.
Глава двадесет и пета
Етрик бе участвал в множество бунтове, но до този момент не бе присъствал на метеж, зародил се тъй спонтанно и тъй безпричинно. Той крачеше насред улицата, почти опиващ се от обгръщащия го хаос. Карак, бидейки бог на реда, би трябвало да гледа с укор на този му възторг, но въпреки това Етрик запазваше наслаждението си. Имаше нещо, по-лошо и от хаос — лъжливият ред, налаган от неверни крале и поклонниците на Ашур. Подобаващо бе хаосът да изпепели лъжата, както огънят изпепелява рухващ дом. От пепелта Етрик и останалите като него щяха да градят наново.
Край западната порта той се натъкна на мърляв просяк, приклекнал край улицата. Просякът бе сляп, поставил глинена паничка пред себе си. Някакъв тлъст търговец в червено-пурпурни одежди подметна няколко монети вътре.
В следващия миг тъмният паладин се бе озовал до него и сграбчваше ръката му. Същевременно бе забол меча в паничката.
— Пусни ме — кресна търговецът и се опита да се отскубне. Етрик не отслаби хватката си. Мечът му бе потънал в средата на една от монетите.
— Що за милостиня е това? — попита Етрик. Тъмен пламък обгърна острието.
— Помагам на бедните — каза тлъстият и се огледа отчаяно. Но никой нямаше намерение да помага на него. Черната броня с бял лъвски череп върху нагръдника бе достатъчно показателна. Подобно на жреците на Карак, на паладините също се забраняваше да влизат във Велдарен. Пак по тяхно подобие, тъмните воини не спазваха забраната. И никой не смееше да ги издаде, защото с това си действие щеше да рискува смърт.
— Искаш да си купиш пропуск до вечността? — попита Етрик. Монетата бавно се стопи. Медта се стичаше по острието. — Щом една медна монета ще спаси душата ти, представи си каква отплата би получил, ако хвърлеше злато в нозете на някой свят човек.
— Ти си зъл — каза търговецът. Етрик остана впечатлен от храбростта му.
— Зъл? — Той откъсна парче от копринената му туника и го издигна високо. — Тези дрехи, които слепецът дори не може да види, биха могли да го издържат няколко месеца. А ти му подхвърляш нищожно подаяние. Това не е благочестие, а нещо отвратително.
Воинът се извърна и хвърли парчето в паничката. Търговецът стоеше с треперещи ръце и непрекъснато местеше поглед между боеца и земята.
— Смилете се. Добрината си остава добрина, без значение каква е — каза слепият, стараещ се да спаси ситуацията. Етрик само се усмихна. Мечът му все още пламтеше.
— Кое е по-важно за теб? — обърна се той към богаташа. — Богатството или подкупите, които подхвърляше на съдбата?
Когато търговецът посегна да вземе дрехата, Етрик го разсече. Два жестоки удара отделиха главата от тялото и я отправиха в паницата. Кръвта започна да попива в плата и да багри няколкото монети на дъното.
— Даровете винаги биват заплащани с кръв — обясни Етрик на слепеца. — Милостта е заблуда. Слабост, обвита в лъжи.
По това време воинът бе заобиколен от гневна тълпа. Но когато тъмният паладин се усмихна и протегна меч, събраните побързаха да се отдалечат. Сред настъпилата суматоха стражите нямаше да пристигнат веднага. Когато най-сетне дойдеха, щяха да получат описанието му и да разберат с какво си имат работа. Преследване нямаше да има. Никой градски стражник не би сглупил да последва подобен боец.