На пръв поглед изглеждаше, че промъкването вътре е невъзможно. Не се виждаха никакви прозорци, само редици колони. Самите колони бяха прекалено широки и гладки, за да позволят изкатерване. Огромните врати бяха затворени. Никой не стоеше на пост пред тях, но нямаше съмнение, че те са залостени. Покривът имаше пирамидална форма, със заострена среда и почти плосък по краищата.
От двете страни на храмовите стълби се издигаха две статуи. Лявата изобразяваше брониран воин с благородно лице, стиснал везни. Отдясно стоеше млада жена, повдигнала възхваляващи ръце към небето.
— Никога не отхвърляй като безнадеждно нещо, което не си опитвал — прошепна на глас Хаерн. Един от учителите му по фехтовка бе обичал да казва това. Оставаше едно неогледано място — покривът. Именно натам се насочи момчето.
Тъй като бе взел със себе си единствено плащ и кинжал, той се затича и скочи във въздуха, оттласна се от статуята на жената и се озова върху съседната. В следващия миг тялото му вече отскачаше към един от плоските краища на покрива.
Пръстите му докоснаха керемидите и се подхлъзнаха. В следващия миг Хаерн започна да пада.
В предната част на храма бе изобразен голям планински пейзаж с изгряващо слънце, пред който се разгръщаха ниви. Под този барелеф, над колоните, се издигаше втори корниз.
Макар да си удари лакътя в ръба, Хаерн успя да се извърти и да се залови. Тихото просъскване на болка бе единственият звук, който се отрони от него.
Той се набра на ръце и стъпи върху корниза. Като никога се радваше на малкия си ръст. Ръбът бе широк едва три пръста. Повече от достатъчно за краката му.
Прилепил гръб към стената, Хаерн погледна към улицата. Тя бе пуста. Нещата, които се случваха през нощта, биваха провеждани далеч от храма.
Канеше се да се обърне и да скочи към покрива, когато дочу звук откъм предните врати.
— По-бързо — прошепна женски глас.
— Бързам — отвърна шепотът на момиче. Сърцето на Хаерн трепна. Той познаваше този глас. Сетне двете излязоха от храма и предоставиха на юношата възможност да се убеди. Навсякъде би разпознал червената коса.
— Мамка му — промърмори Хаерн, осъзнал позицията си. Делисия бе излязла сама, а той не разполагаше с лесен начин да слезе…
Той се сви, пое си дълбок дъх и се постара да насочи падането си напред, а не право надолу. Колкото по-нагоре върху стълбището се озовеше, толкова по-добре. Късметът бе на негова страна. Момчето се приземи върху най-горното стъпало, което му предоставяше предостатъчно пространство за претъркулване. Дори и при тези обстоятелства не бе успял да предотврати болката в коленете, а приземяването му не се бе оказало особено безшумно. Но поне не бе уцелил някой стълбищен ръб.
Хаерн веднага се отправи след двете, тъй като знаеше, че няма време за губене. Те се изгубиха в една странична улица. Хаерн изтръпна. Бе му се сторило, че другата жена дърпа Делисия след себе си. Нещо не беше наред. Той се затича по-бързо, изтеглил кинжал.
— Защо поемаме насам? — попита Делисия.
— Струва ми се, че някой ни следи — каза Мадлин и погледна към улицата. — Трябва да внимаваме. Стой близо до мен.
Делисия осъзна, че жената е изтеглила кинжала си. Защо? И ако се страхуваше, че някой ги преследва, защо стоеше с гръб към улицата?
— Искам да се връщам — каза момичето и отстъпи от жената. — Няма да дойда с теб.
— Няма да допусна някой да ме издаде — каза Мадлин. Състраданието бе напуснало очите й. — Жреците на Ашур винаги са прибирали от мръсните пари на гилдиите, каквото и да говори Калан. Баща ти беше глупак, Делисия. Милозливостта го бе ослепила. Виждам, че и ти не падала по-долу от него.
Детето се обърна и побягна, но уличката бе задънена и свършваше в дебела дървена стена. Делисия притисна гръб към стената. Мадлин бе застанала в средата на уличката, все още стискаща кинжал. Бягството бе невъзможно.
— Няма да кажа на никого — каза Делисия. Очите й бяха започнали да се наливат със сълзи.
— Не, няма — съгласи се Мадлин.
Нещо изби оръжието от ръката й. Прашен ботуш се стовари върху лицето й, предотвратявайки започналия да се заражда вик. Делисия уплашено проплака, докато жената падаше с протегнати ръце. Тя се претърколи веднага, но Хаерн бе далеч по-бърз. Той грабна кинжала й и я изрита в стомаха.
— Как смееш да я нараняваш — прошепна момчето. Цялото му тяло се тресеше от гняв. Сега той стискаше по един кинжал във всяка ръка и изглеждаше готов да си послужи с тях. Мадлин се изправи на колене и му хвърли изпепеляващ поглед.