— Никога няма да успеем да избягаме — каза тя. В момента двамата се отправяха по малка уличка между къщите, която повече приличаше на канал, поне откъм миризмата. — Не и с подобна диря от трупове, която оставяме след себе си.
— Трябва да продължим. Без значение къде.
— Защо?
— Защото шпионите на баща ми са навсякъде. Щом ни видят, той ще дойде.
Кайла се подсмихна.
— Който и да е баща ти, Хаерн, той не е Смъртта. Нощта е дълбока, войниците са навсякъде. Ако искаме отново да видим зората, трябва да се укрием.
Хаерн изглеждаше разстроен от думите й, но не влезе в спор.
Жената непрекъснато оглеждаше домовете, край които притичваха, надявайки се да разпознае някой от тях. Тя осъзна, че не различава почти нищо. Това бе обидно за човек, гордеещ се с информираността си. Но пък нейните познати се ограничаваха до онези от улицата. Източната част на града, в която се намираха в момента, приютяваше богатите и влиятелните. Кайла можеше да изреди много имена, подходящи за изнудване, но нито едно от тях не можеше да посочи като приятел. Тази част на Велдарен бе най-далече от дома й.
— Почакай — спря я Хаерн. В момента прекосяваха огромно имение, обградено с триметрова ограда. Решетките й бяха изработени от тъмно желязо. Обградената постройка бе отчасти скрита от огромните дъбове в градината. Тяхната величествена красота осигуряваше уединение на собствениците. — Да се скрием там.
Кайла се нуждаеше от миг, за да осъзнае къде са. А когато се досети, очите й се разшириха.
— Да не си болен? Това е домът на Лори Кинън.
— Именно. — Хаерн се подсмихна. — На това място никой няма да се осмели да ни търси.
Думите му звучаха разумно, но Кайла нямаше представа как биха могли да преодолеят оградата.
— Ела — каза момчето. Вместо да започне да се катери по оградата, то се обърна и се отправи към далеч по-скромна постройка, разположена от отсрещната страна на пътя. Видимо отбягваше да стъпва на десния си крак.
Стената на къщата не изглеждаше лесна за изкачване, но ръцете и краката на Хаерн бързо започнаха да го издигат нагоре, опирайки се на вдлъбнатини, ниши и первази. Видимо изглеждаше лесно, сякаш той следва някакъв път, останал скрит специално за него.
Кайла знаеше, че е добра катерачка, но се съмняваше в способността си да повтори постижението му. Тъй като обстоятелствата не й оставяха избор, тя побърза да се закатери.
По средата на припряното й издигане кракът й се подхлъзна. Первазът, на който бе стъпила, се пропука и падна. Панически размахала ръце, тя се вкопчи в първото попаднало й нещо: крака на Хаерн. Момчето остана да виси, вкопчено за покрива. Макар захватът му да не трепна, то тихо простена от болка. Кайла протегна крак встрани, за да се закрепи на остатъка от перваза. Когато тя пусна крака му, момчето издиша бавно, борещо се да овладее болката си. Миг по-късно то се изгуби отвъд ръба на покрива.
Остатъкът от пътя бе лесен. Горе тя завари Хаерн да лежи по гръб. По лицето му се стичаха сълзи.
— Съжалявам — каза тя. — Бихме могли да останем тук, войниците няма да ни…
— Ще ни видят. От улицата ще ни забележат. Дори и да им отнеме цяла нощ, ще ни открият.
Кайла въздъхна. Той беше прав, разбира се. Покривът не беше плосък, а се отличаваше с остър наклон. Триъгълните издатини на прозорците нарушаваха наклона му. Ако двамата се притиснеха към покрива, известно време щяха да останат незабелязани, но рано или късно нечии дирещи очи щяха да различат очертанията им.
Хаерн бавно пренесе тежестта си върху здравия крак и се опита да се изправи. Кайла му помогна, като подпря лактите му.
— Ще изкрещя след скока — каза той. — Не ми обръщай внимание. Ще се оправя.
След това юношата се засили, без да показва следи от раната си. Макар и наклонен, покривът бе широк и предоставяше достатъчно място. Между заострените върхове на оградата имаше дебели метални ивици. Точно към тях се бе отправило момчето. Отнесено от полета си, то се вкопчи с две ръце и се оттласна със здравия си крак. Това му позволи да се превърти във въздуха и да се приземи върху листата в двора.
Кайла осъзна, че е потръпнала заради видяното. Може би щеше да е по-добре да остане на покрива и да се надява, че войниците няма да я забележат. В крайна сметка те не търсеха нея, а чудатия, необичайно умел юноша, който се биеше като асасин. Тя нямаше как да повтори маневрата му.
Но пък може би имаше и друг начин. Нейните крака бяха по-дълги…