— Има и друг начин — каза Трен Фелхорн, осъзнал какво загатва свещенослужителят. — Моят начин. Вземи сина ми. Изцели го. Прочисти с огън влиянието на Ашур, за да остане той чист.
— Можеш ли да убиеш Мейнард Гемкрофт? — попита Пеларак. — Моето време вече е изтекло. След Златоливника той ще изпълни заплахата си.
Трен издигна в поздрав въоръжената си десница.
— Утре по същото време Мейнард ще лежи мъртъв — зарече се той. — Можеш ли да спасиш сина ми?
— Ще го приемем — каза Пеларак и потропа двукратно по дверта. Изникнаха двама жреци. Когато Пеларак посочи момчето, те го взеха и го отнесоха вътре. Междувременно Фелхорн накратко преразказа случилото се: молитвите, амулета и тайната среща с Делисия.
— Колко време ще е нужно? — попита накрая той.
— Ден, най-много два. Освен ако момчето не се възпротиви.
— А това възможно ли е? — поинтересува се Фелхорн и погледна към двойната врата, която тъкмо се затваряше със скърцане.
Пеларак тихо се засмя.
— Не, разбира се. Той е още дете.
Трен се поклони.
— Нека начинанията ни се окажат успешни.
— Нека благословията на истинския бог те следва — каза върховният жрец и се върна в храма.
Фелхорн се чувстваше много по-добре, докато прескачаше оградата и се впускаше обратно към убежището си. Нещата отново се намираха в ръцете му. Жреците щяха да се погрижат за сина му. Влиянието на Ашур щеше да бъде отстранено. И Трен щеше да запази съвършения си наследник, който щеше да продължи делото му.
Стига замисълът за предстоящото нападение да се развиеше нормално. Но със залавянето на Мадлин, която почти сама бе влетяла в ръцете му, Трен бе направил голяма крачка към успешния завършек. Сега му оставаше само да се надява, че синът му ще бъде спасен навреме, за да вземе участие в историческата победа. Победата, която щеше да бетонира наследството на Фелхорн за предстоящите векове.
Съзнанието на Арон проблясваше неравномерно, едновременно с усилването и отслабването на болката. Тя прободе китките му и го накара да потръпне. Вода се разплиска върху езика му. Тихо напяване разкъсваше ритъма на виденията му и ги изпълваше с цвят, вибриращ едновременно със съня. Червено и лилаво. Цветовете пораждаха остър дискомфорт в ума му. Още болка, този път в глезените. Вода потече нагоре по устните му. Но това бе глупаво. Как така нагоре?
Момчето отвори очи. Очакваше да се окаже обърнато, затова се изненада, когато видя мъжа, застанал пред него. Той бе оплешивяващ, с остри очи и смръщени вежди. Над тъмната му роба висеше медальон, оформен като черепа на лъв.
— Къде съм? — попита Арон.
— В стаята на вярата — каза жрецът. — Изключително свято място. Аз съм Пеларак. Тук властва Карак. Не богинята на елфите, не Ашур, не слънцето, звездите или луната. Само Карак.
Ръката му стискаше мях. Когато го стисна, водата потече нагоре и се разплиска върху тавана. Заради странната гледка Арон почувства главозамайване. Той извърна глава и повърна. Под ужасения му поглед соковете също се понесоха към тавана.
— Това може да се очаква — каза жрецът. — Много от нещата тук са странни. Ти ще получиш възможност да зърнеш само незначителна част от тях. Карак властва навсякъде, но тази стая бе специално осветена с кръв и молитви.
Арон напразно опита да се раздвижи. Около китките му бяха обвити студени метални окови, поне така чувстваше, но когато погледна към ръцете си, не видя нищо да ги обгръща. Същото се отнасяше и за краката му. Докато се мяташе, различи следи върху кожата си. Следи, оставени от невидим захват.
— Оковите са нещо измамно — каза Пеларак. — Кой ги изковава? Какво им придава силата? Неразумно е да ги наричаме неразрушими. Глупаво е да ги обявяваме за изработени от нас самите. Ти си окован. Строши веригите си.
Докато изричаше последните думи, жрецът повдигна ръка. Внезапно желание изпълни сърцето на Арон.
Той не можеше да мисли за друго, освен за бягство. Всеки негов рефлекс, посветен на такава реакция, припламна. Всеки от мускулите му се напрегна в борба срещу невидимите вериги. Кожата му започна да се протрива. Коленете и раменете започнаха да треперят в агония. Кървав дъжд капеше към тавана. В един момент той напрегна цялото си тяло. Вените на врата му се издуха, от челото му започна да капе пот, която се стичаше към косата и оттам към тавана.
Колкото и да опитваше, той не можеше да строши веригите. Не можеше и да спре да опитва.