— Това е животът — каза Пеларак, който го наблюдаваше безстрастно. — Опитваме се да се освободим от оковите, без да сме способни да ги строшим. Но това безсилие е породено от собствената ни глупост. Ти си този, който се е обвил с тези вериги, Арон. Освободи се.
Той искаше да го стори. Само как искаше. Всеки от припрените удари на сърцето му отекваше като удар на чук върху гърдите му. От китките му продължаваше да се стича кръв. Умът му не спираше да търси решение. Робърт Хаерн никога не бе задавал въпрос с непостижим отговор, но дали същото можеше да се очаква и от този жрец? Какво имаше предвид той с тези вериги?
— Не разбирам — с пресъхнало гърло промълви момчето. Струваше му се, че езикът му се е превърнал в късче памук.
— Тогава положи повече усилия — рече Пеларак. — Невежеството не е оправдание, то е слепота, наложена от света. Тялото ти няма да понесе усилията и ти ще умреш заради невежеството си.
Очевидно този мъж бе жрец на Карак. Само едно нещо можеше да обясни защо свещеникът смяташе, че Арон сам е избрал веригите си. Ашур.
— Молих се на Ашур — изкрещя Арон. Влудяващото усилие да се мята бавно отслабна. Тялото му се разтърси във въздишка и отпусна тежестта си върху невидимите окови.
— Много добре. Напредваш. Погледни към ръцете и краката си.
Арон го стори. Веригите вече не бяха невидими. Макар допирът им да напомняше метал, те приличаха на мраморни. Над всяка от ключалките им стоеше изобразена Златната планина. Стаята бавно притъмня, но веригите запазиха белотата си. В полумрака изглеждаха почти сияещи.
— Символи — прошепна Арон. — Те лъжат със същата лекота като хората.
Лицето на Пеларак се навъси при тези думи.
— Наблюдавай внимателно — каза свещеникът. — Има нещо, което трябва да видиш.
Той отстъпи назад. Стаята притъмня изцяло. Само веригите и върховният жрец останаха видими.
Пламък премигна в средата на помещението. За момент в него блесна поглед. Следващият приплам бе по-продължителен и започна да се разгръща. Той се протегна до тавана, макар и без да излъчва топлина. Когато пламъците угаснаха отново, на тяхно място стоеше девойка. Огненочервената й коса стоеше разрошена.
— Арон? — попита Делисия. Момчето потръпна при звука на гласа й.
Това е лъжа. Поредната лъжа.
И все пак му беше трудно да повярва това, когато пръстите й се допряха до лицето му. Ръката бе студена на допир, но този допир бе истински. Сълзите, които се отделяха от очите й, се стичаха към тавана. Роклята й бе овъглена.
— Те лъжат — каза момичето. — В бездната е студено. Пламъците не греят. Ашур не ме искаше, затова съм тук. Не обичах Карак, затова той не ме обикна.
— Ти не си истинска — каза Арон, по-скоро молба, отколкото констатация. — Ти си при Ашур. На по-добро място. Ти беше добра. Ти беше невинна.
Пеларак се засмя. Делисия продължаваше да ридае. Тялото й започна да избледнява.
— Никой не е невинен — каза тя сред риданията си. — Аз почитах нещо неистинно. Молитвите ми не бяха от значение, защото бяха насочени към несъществуващото.
Арон рязко дръпна веригите си, за да я докосне. Тя продължи да избледнява пред обгърналия я мрак. Пеларак махна с ръка към облика, за да го прогони.
— Ти си отишъл при нея — каза свещеникът. — Баща ти ми разказа всичко. Зная какво си сторил. Нима не осъзнаваш колко си глупав? Тръгнал си да дириш мъдрост от едно невръстно момиче?
Арон се отпусна и се вторачи в пода, който изглеждаше бездънен.
— Молитвите й бяха толкова истински — каза той. — Тя беше искрена. Аз исках това.
Пеларак го сграбчи за косата и изви главата му, за да погледне момчето в очите.
— Има побъркани, които мълвят, че в телата им са се вселили демони. Че тези демони непрекъснато ги измъчват с гласовете си. Нима тяхната вяра е по-слаба от вярата на момиченцето? Защо не подири насока при тях?
На този въпрос Арон не можеше да отговори. Но Пеларак разполагаше с отговор.
— Защото нейната илюзия ти е допадала — довърши върховният жрец и пусна перчема му. — Харесвало ти е онова, в което тя е вярвала. Струвало ти се е примамливо. Но истината е единственото, което е от значение. Нима си готов да повярваш в лъжа, стига тя да ти хареса? Трябва ли да ти кажа, че момичето е добре, че светът е прекрасно място, че никой никога няма да те нарани? Много бих искал да живея в подобен свят, но желанието ми не го прави реален. Какво е реално, Арон? Какво знаеш, че е реално?