Ревът се разля над него, много по-гръмък. Изглеждаше, че светът е готов да се пръсне под вълната звук. След този звук слухът на момчето щеше да стане излишен, защото нямаше да чуе нищо по-покъртително. Горящи сълзи изпълваха очите. Дробовете му застинаха. Само сърцето продължаваше да тупти яростно. Сред ума му беснееше огън, който поглъщаше всичко.
Изборът бе само един. И Арон го знаеше. Пламъкът бе олтар, върху който юношата положи оброка си.
Всичко, което означаваше Арон — да бъде син на Трен Фелхорн, да убива без угризения и да се отдаде на кръв и убийства — той захвърли върху този олтар. С готовност приветства рева, превърнал се в пламък на пречистване. Този пламък унищожи страха му. Унищожи липсата на разкаяние. Насред рева момчето се изсмя.
— Нека Арон умре — каза то. — Хаерн ще остане жив.
Ръцете и гърдите му се покриваха с рани. Сега кръвта се стичаше в правилната посока.
Дим изпълни гърдите му. Главата му се замая и клюмна. Пушекът я изпълваше с лекота. Очите му се затвориха. Все още засмян, той изгуби съзнание сред оглушителния рев.
— Елате — каза Пеларак и отвори вратата. Другите двама жреци пристъпиха след него. Стените на помещението бяха сивкави, подът бе каменен.
— Имаше ли успех? — попита един от двамата.
— Той видя Лъва — отвърна Пеларак. — Само онези с най-силна вяра са оцелявали след това. Когато се свести, сърцето му ще принадлежи на Карак. В това съм убеден.
— Слава — каза другият.
Те отнесоха проснатото на земята момче. Пеларак ги проследи с поглед, навъсен. Нещо не беше наред, само че не можеше да определи какво. Той не бе чул думите на Лъва, не бе съзрял и видението. Но бе почувствал страховитата мощ, пред която Арон се бе отпуснал на колене и бе заридал. Имаше нещо смущаващо в начина, по който момчето се бе засмяло накрая.
Решил да разпита Арон след свестяването му, Пеларак напусна най-святата стая, за да отдаде час на молитви. След това щеше да подири съня, от който определено се нуждаеше. Може би на сутринта нещата щяха да изглеждат по-добре.
Глава двадесет и девета
— Не бива да спираш — настоя Зуса. — Паладинът ще ни последва. Неизменно ще ни следва.
Алиса кимна. Тя дишаше накъсано и лявата страна на корема й биваше непрекъснато жегвана от упорита болка. В момента двете тичаха на запад, далеч от лагера и далеч от стените на Велдарен. На няколко пъти бяха променили посоката си, но само за да заобиколят някои от хълмовете.
— Къде… — промълви Алиса. Чувстваше се прекалено задъхана и замаяна, за да зададе цялото питане.
— Реката е близо — отвърна Зуса. — Ще се възползваме от нея. Алиса правеше всичко по силите си да не изостава. Само че вече бе изминал почти час от бягството им. Тя не се смяташе за човек извън форма, но подобно напрягане бе уморително дори и за нея.
Младата жена започна да се препъва. Единствено неумолимият захват на Зуса я дърпаше напред.
— Не остава много — каза безликата. — Почти стигнахме.
Река Кинел извираше от планините, прекосяваше на запад от кралския лес и описваше завой от около четвърт миля, преди да продължи на юг. Задъхана, с треперещи крака и болящ далак, Алиса успя да достигне реката.
— Трябва да прекосим — каза спътницата й. — Реката е широка, но не дълбока. Паладинът ще прекоси по-бавно, бронята ще го затрудни.
— Моля те, нека си почина само за миг — помоли Алиса.
— Ще почиваш на другия бряг. Той може да изникне тук всеки момент. Въпросът е на живот и смърт, момиче.
Рухналата Алиса се изправи и сграбчи рамото на Зуса.
— Нека бъде живот — каза Гемкрофт.
Водата стигаше почти до брадичките им й беше вцепеняващо студена. Устните на Алиса посиняха почти веднага. Зъбите й започнаха да треперят. Вече бе престанала да усеща пръстите на Зуса около китката си, но можеше да види, че двете напредват. Нощният въздух бе мразовит, но дори той бе за предпочитане пред този течен лед.
— Огънят ще го привлече към нас. — Дори дрезгавият глас на Зуса леко потръпваше. — Но нямаме избор. С него бих могла да се боря. Но не мога да се боря със студа.
Минута по-късно двете излязоха на отсрещния бряг. Алиса направи няколко крачки, преди да рухне на колене и да се превие, обвила ръце около гърдите си. Силните тръпки я лишаваха дори от способността да говори.
Зуса коленичи. Сенките, обгърнали тялото й, се движеха тромаво, на свой ред засегнати от студа. Ръцете на безликата докоснаха тревата и потънаха сред нея, в пръстта.