Водата се раздвижи. Зуса пристъпи на брега. От тялото й се стичаше вода.
— Предупредих го — каза тя и се усмихна. — Той се удави. Направи ми място.
Тя седна край ивиците си и се приведе към лилавия пламък.
Все още удивена, Алиса свали мократа си рокля и се притисна по-близо. След това се засмя — каква ли гледка представляваха две голи, капещи и мръзнещи жени?
— Обзалагам се, че много мъже биха се радвали да се натъкнат на лагера ни — каза тя.
— Един се натъкна — каза Зуса и хвърли поглед към реката. — Надявам се видяното да си е струвало живота му.
Двете се притиснаха по-близо една до друга край неугасващия огън.
Алиса сънува, че Йорен се приближава към лагера им и се пренася над реката като призрак.
Озовал се близо до нея, той сграбчи едно от зърната й и го стисна до болка.
— Липсваше ми — усмихна се той. Зъбите му вече не бяха позлатени, а ронеща се пепел. Алиса изпищя. Йорен я целуна. Езикът му се плъзна дълбоко в гърлото й, като змия. В следващия миг езикът действително се превърна в змия, която се настани в стомаха й и се сви там. Усещането бе отвратително и тя се напъна да повърне, но дланта му се притисна към устата й и й попречи.
Когато на сутринта Алиса се събуди и със стон посегна към роклята си, огънят бе изгаснал. Зуса лежеше до нея. Тя също се бе събудила, но още не беше облечена.
— Ти сънува кошмари — каза безликата.
— Да. — Алиса нахлузи роклята си — приятно суха с изключение на лека роса. — Надявам се, че сънищата не значат нищо.
— Аз също сънувах. Карак ми показа пътя, който ми предстои. Крачех по огнен друм. И всяка стъпка прогаряше нозете ми. Накрая трябваше да започна да пълзя, а когато не можех повече, рухнах. Но огънят не ме уби. Той само ми причиняваше болка. А ти какво сънува?
Алиса разказа съня си. Зуса я погледна с натежали от мъка очи.
— Ти носиш семето на Йорен — каза тя. — Очевидно е. Чрез това дете той ще придобие богатството на рода ти.
Алиса можа единствено да се вторачи в нея. Дете? Тя никога не се бе замисляла за деца. Бе гледала на тях единствено като на нещо, с което може да се сдобие след няколко години брак. Сега не знаеше нито какво да мисли, нито какво да прави. А най-ужасяваща бе мисълта за бащата.
— Те ще ме направят негова робиня — каза Алиса. — Не бих го понесла. Трябва да бягаме.
— Те ще задействат плана си и без теб — рече Зуса. — В смъртта на лорд Гемкрофт виждат отговора на проблемите си. А и явно си забравила какво ти казах за бягствата?
— Тогава какво да правя?
— Една миля на юг има сал. — Безликата започна да омотава тялото си. Достигнала врата, Зуса спря и се усмихна закачливо. Оставащите ивици тя захвърли. Лицето и косата й останаха открити. — Ще говорим по пътя. Намираме се в деликатна ситуация, в която не можеш да разчиташ за помощ нито на Кул, нито на Гемкрофт. В момента прекосяваш тънък мост, от двете страни на който зее смърт.
Очите на Зуса блеснаха.
— Но дори смъртта може да се окаже полезна.
Глава тридесета
Хаерн се събуди върху легло със сламен дюшек, завит с одеяло. Раните му, превързани, все още боляха. Стаята бе мрачна и без прозорци, но изпод вратата се процеждаше достатъчно светлина.
Очите му се наляха със сълзи, натежали едновременно с лудешки смях. Него Хаерн потисна. Той бе оживял. Бе се изправил лице в лице с Лъва. Баща му щеше да побеснее… ако някога узнаеше. Хаерн нямаше намерение да допуска това. Дните му като наследник на Трен бяха приключили. Той щеше да се освободи или да умре. Каквато и да се окажеше съдбата му, той щеше да се увери, че смъртта на Делисия не е напразна.
— Намирам се в леговище на лъвове. Закриляй ме — помоли се той.
Хаерн се надигна от кревата. Сивите му дрехи бяха насечени, но разрезите бяха тънки, така че одеянията бяха използваеми. Искаше му се да разполага с маската си. Без нея все още щеше да носи лицето на Арон.
Той се усмихна още по-широко при осъзнаването, че носи лицето на мъртвец. Колцина щяха да разберат, че това е именно така?
Възглавницата му имаше калъфка, която той свали и се зае да претърсва помещението. Стъпките му бяха безшумни, а пръстите му се допираха с лекотата на пера. В стаята имаше един-единствен шкаф, в който не се криеше оръжие. Под леглото също нямаше нищо. Разочарован, юношата привърза калъфката пред лицето си. За момента трябваше да се задоволи с това прикритие.