Той се прокрадна до вратата и легна по корем пред нея. През цепнатината можа да види, че коридорът е празен. В него проблясваше самотна факла, от която идваше светлината.
Сега следваше истинското изпитание. Хаерн се изправи и внимателно изпробва вратата. Тя не беше заключена.
— Благодаря ти — прошепна той. — Но не ме изоставяй още.
Не се чуваха стъпки, шумоленето на отегчен пазач или спокойното дишане на задрямал. След като си пое дълбок дъх, Хаерн открехна вратата и се промъкна навън.
Макар коридорът да оставаше празен, за всеки случай момчето затвори след себе си.
Килимът бе дебел и мек. На всеки десетина крачки бяха разположени факли, окачени в халки върху стената. Сърцевината им пламтеше с лилав пламък. Те горяха без дим.
Коридорът го бе отвел до разклонение. И в двете посоки проходите се извиваха рязко. Хаерн нямаше представа къде в храма се намира. Единият от коридорите щеше да го отведе близо до изхода, а другият щеше да се отправя още по-навътре. Той реши да поеме надясно. Ако преценеше, че тази посока не е подходяща, щеше да се върне и да поеме по другия коридор.
Оказа се, че избраната посока е правилна, но това далеч не улесняваше нещата. Пред него се простираше огромна зала за молитви. Статуята на Карак се извисяваше пред него, страховит дори и в профил. В краката на бога пламтеше лилав пламък. Сенки трептяха върху пейките. Двама бяха коленичили пред олтара. Трети свещеник бавно обикаляше помещението и напяваше нещо, което повече приличаше на погребален, отколкото на хвалебствен химн. Той бе повдигнал ръце към тавана, а очите му бяха притворени.
Хаерн можеше лесно да се прокрадне край двамата молещи се, но обхождащият жрец представляваше по-голямо предизвикателство. Момчето се отдръпна назад в коридора. Усещаше, че времето му изтича бързо. Не биваше да позволява на трима жреци да го спрат. Той беше бившият син на Трен Фелхорн. Не трябваше да спира, дори и ако насреща му имаше три хиляди.
— Продължавай да обикаляш — прошепна Хаерн. Когато свещенослужителят се озова в отсрещната страна на залата, юношата се стрелна напред, приведен. Рязкото движение припали болка в краката и гърба му, но той я заглуши с помощта на упражнението, на което го бе научил един от наставниците му. По средата на първата редица пейки един от молещите се изви гръб и изкрещя в болезнен триумф.
Инстинктите на Хаерн го съветваха да застине, но той не им се подчини. Вместо това се претърколи между пейките и, прикрит, се извъртя, за да погледне. Извикалият жрец се бе изправил пред олтара, стиснал нож. От другата му ръка, отсечена над китката, се стичаше кръв.
Погледът на момчето се втренчи в ножа. Той бе прекалено украсен, несъмнено предназначен за жертвоприношения, а не за сражения, но щеше да свърши работа.
Хаерн се постара да не мисли за ужаса, който бе съгледал току-що: човек, осакатил се доброволно в името на своя бог.
Другият жрец също се изправи и прегърна кървящия. Третият продължаваше да обхожда залата и да пее невъзмутимо.
— Не се съпротивлявай на болката — каза нераненият. — Ние кървим в мрака, за да му попречим да се разпростре сред останалите. Трябва да отдаваме всичко, за да се борим с хаоса. Сравнена със страданията на света, болката ти е нищо.
Хаерн започна да пълзи сред пейките. Времето нямаше да го чака. Арката, до която отвеждаше централната пътека, представляваше търсеният от него изход, но ако момчето не го достигнеше навреме, обикалящият жрец щеше да го забележи при обхождането си.
— Слава на Карак! — изкрещя първият жрец. Стомахът на юношата се сви при последвалия вик на болка. Хаерн не се осмели да погледне. Можа само да чуе, че един от тях ридае. Мрачният химн продължаваше да изпълва залата.
Най-сетне той се добра до последния ред пейки и се притисна на земята, загледан в нозете на обхождащия. Щом свещеникът се озова в отсрещния край, Хаерн се затича.
Юношата веднага се хвърли встрани, щом видя какво го очаква на прага: други двама жреци се бяха облегнали на вратата, свели глави и скръстили ръце. За частицата от мига, в която бе изникнал, Хаерн не бе могъл да види очите им, защото качулките им бяха вдигнати. Може би те бяха заспали… а може би бяха забелязали изникването му.
Не последваха викове. Той бе останал незабелязан.
— Благодаря ти, Ашур — беззвучно прошепна момчето. Нямаше как да се промъкне край двамата, не можеше и да ги надвие с голи ръце. Оставаше му само една възможност.