— Няма да успеем — изкрещя Хаерн. Зенке приклекна, за да вижда под дима, и посочи.
— Виждаш ли онзи завой? Веднага след него, от лявата страна, има врата. Тя отвежда до килера, за който ти казах. Той ще ни отведе на безопасно място.
Зенке обърса чело и се загледа в пламъците.
— На сравнително безопасно място — поправи се той.
— Аз ще тръгна напред — каза Хаерн. — По-бърз съм. Ако пламъците са достигнали вратата, ще дотичам обратно.
Зенке понечи да възрази, но юношата вече търчеше надолу по коридора.
Димът се струпваше на диплещи се облаци край тавана. Отвъд всяка врата, край която момчето притичваше, бушуваха пламъци. Езиците им с готовност изтъняваха дървесината, нетърпеливи да погълнат още. Димът започна да гложди очите му. Маската се оказа недостатъчна, за да го предпазва, затова Хаерн притисна и ъгъла на качулката пред лицето си. Не спираше да кашля. Много скоро престана да вижда.
Горещината в коридора бе непоносима. Нямаше значение, че никакви пламъци не докосваха кожата му. Непосилната топлина заплашваше да го изсуши като плод, запратен във фурна.
Наученото от тренировките му помогна да продължи, запазвайки съсредоточеност. Въздухът нямаше значение. Жегавината нямаше значение. От значение беше единствено да продължи да измества краката си.
Ръката му периодично се допираше до стената. Усетът за движение леко го обнадеждаваше. Когато пръстите най-сетне напипаха врата, на Хаерн му се прииска да изкрещи от радост. Подобен възторг го прониза и когато той стисна дръжката. Макар че тя не бе хладна, допирът до нея не бе изгарящ. Юношата рязко я отвори и се стрелна вътре. Искаше му се по някакъв начин да даде знак на Зенке. Тъй като димът скочи да го последва вътре, Хаерн затвори вратата след себе си.
Килерът бе мрачен, но прозорците пропускаха достатъчно светлина. Повечето от тях бяха съвсем малки. В другия край на помещението се издигаше голям светъл кръг, покрит със стъкло. Хаерн почти можеше да си представи хладния въздух, скрит зад този прозорец. Искаше му се да се гмурне в него като в езерце.
Килерът бе изпълнен със захвърлени брони и непотребни предмети. Хаерн започна да си проправя път сред тях, като не спираше да се ослушва за Зенке.
По средата на пътя големият прозорец се пръсна. Сред парчетата влетя стройна жена, която се претърколи по пода, за да омекоти падането си. Тя се струваше позната на Хаерн. Носеше плащ на Пепелявата гилдия.
Жената се огледа, присвила очи. Юношата възнамеряваше да се скрие, но после видя белязаното лице и се досети за името й.
— Велиана?
Ликът й бе донесъл спомена за онази нощ, в която бе наблюдавал как баща й се опитва да я принуди да предаде гилдията си.
Жената рязко се извърна по посока на повика. Кинжалът вече проблясваше в ръката й.
— Ти си прекалено млад, за да си един от крадците — рече тя. — Как се казваш?
— Хаерн.
Момчето пристъпи към нея. Все още преценяваше евентуалната й заплаха. Всички се опитваха да избягат от имението, струваше му се странно някой да опитва да влезе.
За момент Велиана изглеждаше разочарована. Но тогава най-сетне го разпозна сред полумрака, застанал край сандък с вълнен плат. Тялото й се напрегна, а устата й се изкриви злобно.
— Лъжец. Ти си синът на Трен. Нима мислиш, че бих забравила онази нощ?
Хаерн поклати глава.
— Арон е мъртъв. Остави ме. Неговите грехове вече не са мои.
Велиана се изсмя:
— Не става така. Може да си промениш името и дори лицето, но греховете пак си остават. Баща ти уби всички, които бяха от значение за мен. Върви обратно в огъня или извади кинжала си и се бий.
Хаерн погледна назад към стълбите. През ръбовете на вратата започваше да се просмуква пушек. Горещината вече се разпростираше по дървения под. Все още нямаше и следа от Зенке. Той се постара да не мисли за сполетялото го.
— Не прави това — прошепна Хаерн. Ревът на пламъците заглуши думите му. Велиана скочи, насочила кинжала си право към врата му. Юношата го отблъсна със собственото си оръжие и замахна с десния си крак. Жената го прескочи и стовари коляното си нагоре. Главата на Хаерн отхвърча назад. Кръв напои вътрешността на маската.
Замаян от удара и по-рано погълнатия дим, Хаерн премина в защита.
Кинжалът на Велиана не спираше да разсича въздуха. Юношата видя няколко възможности да контраатакува, но не се възползва от нито една. Той се задоволяваше да отразява ударите и бавно да отстъпва сред купчините боклуци. Въздухът започна да натежава от дима, който бе започнал да се стича навътре, привлечен от строшения прозорец.