— Остави ме! — изкрещя Хаерн, докато кръстосваше кинжалите си, за да спре ожесточен разсичащ удар. Лактите му потрепериха от удара. За момент вцепенен от близостта на погрознялото лице, той не успя да се защити навреме от подсичащия ритник. Но докато падаше, момчето съумя да се претърколи, за да избегне последвалия удар. Направо от пода то се стрелна към счупения прозорец.
Велиана също се втурна натам, за да му препречи пътя. Кинжалът й още жадуваше за кръвта му. Тя първа достигна прозореца, но не навреме, за да се подготви правилно. Хаерн скочи и стовари рамото си в нейното. Жената политна встрани. Кинжалите на юношата я последваха и се врязаха сред ребрата й. Кръв започна да пои туниката и панталоните. Велиана изкрещя от болка и се извъртя. Хаерн успя да приклекне под ритника й — и се натъкна на очакващото го острие. Той се извъртя.
Прекалено бавно. Кинжалът потъна в рамото му и прокара дълъг прорез в ръкава му. Болката, пробола ръката му, бе нетърпима, но Хаерн не й позволи да го забави. Противницата му бе нанесла първия си успешен удар. Именно в този миг тя бе най-уязвима, увереността й бе припламнала от малката победа.
Кракът на момчето се раздвижи невъзможно бързо. Лявата ръка запрати наметалото нагоре, за да прикрие движенията.
Велиана загуби равновесие и рухна на едно коляно. Неудобното падане изтръгна от нея кратък вик на болка.
Плащът на Хаерн блъсна лицето й. Когато тя рязко отмести плата, за да вижда, пред очите й изникна полетелият пестник. Юношата я удари в гърлото с цялата си сила.
Задавена, Велиана залитна назад, слепешком издигнала оръжие пред себе си. Хаерн нанесе бърз разсичащ удар по кокалчетата й, за да отслаби захвата, сетне изби кинжала от ръката й. Макар все още да се мъчеше да си поеме въздух, жената му хвърли изпепеляващ поглед със здравото си око.
— Арон е мъртъв — каза й той, дишащ тежко. Кинжалите трепереха в ръцете му. Върхът на единия от тях бе насочен право към гърлото й. — Защо отказваш да проумееш това?
— Ти си Арон — изхриптя Велиана. — Не можеш да се скриеш. Ти си страхливец.
Хаерн тъжно поклати глава.
— Съжалявам, но грешиш.
Той стовари дръжката на кинжала върху главата й. Докато жената се свличаше, момчето надникна навън и се огледа. Огромна тълпа се събираше вън — смесица от войници, зяпачи и отчаяни съседи, които пренасяха кофи, за да попречат на огъня да се разпространи и към техните домове. Сред тази суматоха бягството щеше да се окаже лесно.
Зад него Велиана тихо простена. Хаерн въздъхна. Край баща си той я бе оставил да умре. Не можеше да го стори отново, не и след като претендираше, че вече е различен. Огънят вече започваше да пълзи по стълбите на килера. Юношата можеше да остане тук още две минути, най-много три.
Тъй като знаеше, че плащът и дрехите ще я издадат и осъдят на смърт, Хаерн я съблече и се зае да търси подходящо одеяло. Единия ъгъл пристегна около китките й. Другата половина омота около ръката си. Оставаше му само да се надява. Ако Велиана извадеше късмет, тя щеше да оцелее и онези, които щяха да я намерят, щяха да сметнат, че тя е слугиня, избягала от пожара. А ако не…
Почти му се искаше да я остави да умре спокойно сред дима.
— Квит сме — прошепна той и бутна тялото през прозореца, като веднага след това опря крака в стената. Платът се опъна, част от него се разпра. За малко и самият Хаерн да последва полета му — не беше преценил правилно силата на падането и тежестта. След като отпусна колкото можеше, той освободи одеялото, надявайки се, че Велиана се намира достатъчно ниско над земята.
Той пусна одеялото, преброи до три и надникна.
Неколцина зяпачи се бяха събрали около нея. Изглежда някой я бе уловил. Хаерн не можеше да чуе гласовете им, но можеше да види как сочат към лицето й. Един от мъжете поклати глава. В погледа му личаха гняв и съжаление. Юношата въздъхна. Раните, кръвта по китките и окъсаните дрехи щяха да й предоставят вида на жертва. Сега беше ред той да се погрижи за собствената си безопасност.
С крак Хаерн очисти няколко остри парчета стъкло, стъпи на ръба на перваза и се изтегли на покрива. От него скочи върху близко дърво, спусна се и се сля с тълпата.
Глава тридесет и пета