— Радвам се, че името ти е познато. Знаеш ли какво е любимото им мъчение? Вземат четири от конете си, по един за всеки крайник, и опъват по едно въже, пристегнато около глезените и китките. След това конете биват насочени в различни посоки. Няма да повярваш колко високо избликва кръвта, когато въжетата се опънат.
Торгар завря усмивката си в лицето на Тобиас.
— Някога бях част от Кървавите ездачи. Макар да имам само един кон, ето го там, страшно ще се изненадаш какво мога да постигна с малко въже.
След като извъртя меча си, размествайки кост, наемникът го отдръпна. След това зададе въпроса си отново.
— В дома на Леон ни нападнаха войници — каза плувналият в ледена пот Тобиас. — Аз бях отвън, когато те започнаха да извират. Надявах се да открия Трен и да го предупредя.
Торгар погледна на изток, където огромна димна колона се протягаше към небето.
— Мисля, че той вече знае. Сега ме интересува нещо, което не е толкова лесно за откриване. Вашият първомайстор разполага с един много специален човек. Знаеш ли за кого говоря?
Пролича, че Тобиас знае.
— Само не питай за това — каза Паякът. — Трен ще ме убие, ако ти кажа.
— Аз ще те убия два пъти по-мъчително — изръмжа Торгар.
Тобиас се изсмя в лицето му.
— Мислиш се за по-страховит от Трен? Хайде, използвай проклетия си кон. Няма да ти кажа.
Торгар въздъхна. Бе се надявал да избегне мъченията. Но пък поне в тях го биваше.
Нужни му бяха десет минути. След това той остави Тобиас да притиска ръце към оголените си вътрешности.
— Прав си, Трен може и да те убие — каза на раздяла наемникът. — Но пък трябваше да проговориш по-рано.
Той се върна на булеварда и отново препусна на изток. Ритмичният тропот на копитата му вдъхваше увереност. Отправяше се към непретенциозно и зле охранявано скривалище.
Тобиас му бе казал, че Трен се е нуждаел от всичките си хора в тази славна нощ.
Торгар изсумтя. Излизаше, че и той също ще помрачи удоволствието на негодника. До този момент димът се издигаше единствено от мястото, където се намираше имението на Кънингтън. Може би домът на Кинън бе незасегнат.
Търсената къща по нищо не се отличаваше от останалите — малка врата в средата, без прозорци, наклонен дървен покрив. Торгар я отмина и продължи, за да запази изненадата, спря коня си и го привърза за вратата на една от съседните къщи. Сетне изтегли меча си, целуна острието и се затича. С все сила се вряза във вратата на скривалището. Дървото се напука под устрема му.
От вътрешността на къщата някой изруга. Осъзнаващ, че разполага с малко време, Торгар скочи отново. Този път вратата отхвърча. Отвъд нея стояха двама Паяци, изтеглили кинжали. Мадлин лежеше неподвижно в ъгъла. Само дано не бе мъртва. Наемникът нямаше намерение да се самоубива, нито възнамеряваше до края на дните си да се укрива от Лори Кинън.
— Хайде де! — изрева Торгар и пресилено размаха меча си. — Да ви видим!
Единият от крадците се подмами и се хвърли към привидно уязвимия боец, който бе отвел меча си прекалено далеч. Вместо това се натъкна на огромен юмрук, врязал се в лицето му. Докато онзи рухваше, Торгар разсече раменната му кост. Падането на крадеца бе омекотено от разрастваща се локва от собствената му кръв.
Оставащият Паяк погледна към Мадлин, очевидно възнамеряващ да я използва за заложница. Торгар не му предостави тази възможност, а се хвърли в атака, без да се притеснява от острието на кинжала. Той разполагаше с предимството на превъзхождащо оръжие, по-добро умение и груба сила.
Прободен в рамото, наемникът не остана длъжен. Острието на меча му потъна в гърдите на крадеца и щръкна от гърба му, приковавайки го към стената. Това позволи на Торгар да пусне меча си, да сграбчи главата на набодения с меч и да строши врата. Когато отново хвана меча и го изтегли, Паякът рухна на земята.
Едва сега Торгар намери време да извади останалия в рамото му кинжал и да го огледа. Ръбът бе назъбен. Наемникът бе усетил това още при самото раняване.
— Дребен негодник — промърмори той и захвърли оръжието върху трупа на стопанина му. Сетне си пое дълбок дъх, обърна се и вдигна тялото на Мадлин.
Тя дишаше.
— Ще излезе, че това ще бъде моята голяма нощ — обяви Торгар, открадна си дълга целувка от жената и я изнесе навън, за да я пренесе до коня си.
Озовал се на седлото, проснал Мадлин пред себе си, наемникът пришпори коня си и препусна обратно към хълмовете. Надяваше се да успее да достигне колите, преди те да са успели да се отдалечат.