— Прекрасно — промърмори спасителят му.
Робърт стисна зъби, защото тялото му болезнено подскачаше на всяка крачка. Някой бе дошъл да го спаси, така че той трябваше да пази тишина. Никакво пищене. Мълчанието бе злато. Мускулите му пламтяха, ставите пулсираха, но въпреки това той съумяваше да пази тишина и ридаеше почти безшумно.
За да се разсее от болката, възрастният наставник се опита да си припомни разположението на затвора. Той бе слизал тук многократно, предимно като придружител на Едуин. Кралят винаги бе изпитвал подозрения относно безпрекословното изпълняване на заповедите му и неизменно се усмихваше, когато видеше осъдените от него да получават отредените наказания. Тези мрачни посещения бяха предоставили на Робърт повече от достатъчно възможности да запомни плана на килиите.
Той бе запомнил, че се намира на третия подземен етаж. Под него имаше още две нива, където наказанията бяха далеч по-чести и жестоки. Също две нива го деляха от изхода. За да излязат, спасителите му трябваше да преодолеят стълбища, които се охраняваха непрекъснато. Той укори уморения си разсъдък. Щом като тримата бяха слезли до килията му, явно се бяха погрижили за пазачите. Може би ги бяха убили, а може би…
Робърт простена, защото носещият го мъж спря рязко. Жената изруга. Старецът отвори очи. Неестествената поза замая погледа му и той побърза отново да стисне очи, за да не повърне за втори път. Миризмата на предишните стомашни сокове все още се носеше около него, макар че тя бледнееше в сравнение с вонята на килията. Можа да дочуе изтегляни оръжия.
— Кой? — попита Хаерн. Гласът му прозвуча безсилен в сравнение с останалите звуци. — Кой ви изпраща?
— Трен — отвърна едрият. — Сега мълчи.
Дори и да искаше да продължи да говори, Робърт не би успял. Стомана се удари в стомана. Някой изрева. След това тримата се затичаха. Главата му започна да подскача. Стълби, осъзна той. Изкачваха се по стълбището. И още звуци от битка. Странно беше да ограничи възприятията си само до слух. Остъргването на острие в броня можеше да означава както добра, така и лоша новина. Всеки предсмъртен вик можеше да принадлежи не само на враг, запречил пътя, а и на някого от спасителите му. Във всеки случай умът му беше прекалено изтощен, за да се тревожи и за двете развития. Откровено казано, той се надяваше опитът за спасяването му да не успее, за да намери смъртта си.
Защото вечността бе единственото място, където той щеше да остане в безопасност от гнева на Трен Фелхорн.
Звукът на тръби изпълни затвора. Едрият мъж изпсува гръмко.
Робърт внимателно бе поставен на земята. Земя, която бе прекрасно твърда под превитите му колене. И бе студена, но старецът нямаше нищо против, макар че потръпна. Може би имаше треска?
Оставен в по-нормална позиция, той бавно отвори очи. Битката за него кипеше наоколо.
Красива жена с гарвановочерна коса стоеше край вратата, отвеждаща навътре в затвора. От ръцете й изхвърчаха кинжали, които не успяха да преодолеят масивните брони на войниците, но пак съумяха да ги забавят. Робърт извърна глава. В другия край на коридора, обграден от килии с дървени врати, се намираше последното стълбище. Десет войници се спускаха по него, четирима вече навлизаха в коридора. Насреща им стояха двама мъже в сиви плащове. Ловкостта, с която те размахваха дългите си кинжали, не оставяше съмнение — те наистина бяха хора на Фелхорн. Единият бе висок, жилав и русоляв, а другарят му приличаше на смугъл гигант. Сивите наметала потвърждаваха принадлежността им към Паяковата гилдия.
Робърт затвори очи. Пазачите погиваха един след друг, но тръбният зов щеше да призове нови и нови. Дори и с настоящия си омекнал разсъдък, старецът можеше да предвещае развитието на битката.
Всеки миг той очакваше груби ръце да се вкопчат в дрехите му или острие да се вреже в гърдите му. Вместо това чуваше смърт подир смърт: хор от гибел, дирижиран от удивително умение. В един момент очакваните ръце действително го сграбчиха, но не го завлачиха в очакваната посока обратно към килията, а отново го издигнаха върху рамото на гиганта.
— Бързо! — прогърмя мъжът.
Отново последва клатушкането на изкачване. На върха на стълбището Робърт се осмели да отвори очи. Едрият мъж се бе извъртял, за да провери за преследвачи, което позволи на стареца да види поредните войници, запречили пътя им. Отново десетима, те не изглеждаха особено притеснени. Бяха подредени в каре, онези в задните редици стискаха дълги копия. Другарите им пред тях стискаха щитове и боздугани.