Зуса наклони глава встрани. Велиана можеше да се закълне, че усеща погледа й с кожата си. Неочаквано безликата се зае да размотава плата.
Изникналото лице не можеше да бъде описано другояче освен смайващо: чувствени устни, гладки страни и очи, чийто цвят напомняше за борови иглици. Косата й бе къса и черна, прилепнала заради изпотяването и пристягането.
— Ти си… — поде Велиана, сетне спря, защото осъзна, че щеше да прозвучи нелепо.
— Зная. Повярвай ми, зная. — Тя подаде ивиците на Велиана. — Вземи. Не е много, но на първо време ще ти свърши работа.
Голата жена се зае да омотава плата стегнато около гърдите си, за да го използва колкото се може по-пълноценно. Междувременно Зуса се зае да сваля още от платнените ивици. Под тях тя носеше тъмнокафява одежда.
Велиана се възползва от допълнителните ивици. И в сегашното си състояние пак би било недопустимо да излезе в града, но поне вече не беше гола.
— Благодаря — рече тя и отново се настани край огъня.
Зуса не отговори, а започна да разпъва палатка, останала неприготвена. От една раница тя извади сушено месо, което подаде на другата жена. Велиана не беше гладна, но пак го изяде. Наситеният солен вкус определено бе за предпочитане пред остатъчния усет за Гилеас.
— Защо ме спаси? — попита тя.
Зуса я изгледа по начин, загатващ задаването на глупав въпрос.
— Защото поисках.
Велиана се подсмихна. Самата тя би отговорила по подобен начин.
— Може и да е така, но аз обрекох живота си. Бих искала да зная на кого.
Безликата заби и последното колче с дръжката на кинжала си и се изправи. Освободено от ивиците плат, тялото й изглеждаше по-отпуснато и женствено. Гърдите й можеха да дишат спокойно. Велиана изпита неволна завист. Каква бе ползата да крие подобна красота?
Мисълта за красотата я сепна и тя прокара пръсти по кървавата ивица, разсичаща лицето й от веждата до брадичката. Сега никой не би нарекъл самата нея красива. Окото — или каквото бе останало от него — я пробождаше при всяко вдишване.
Свила устни, Зуса я наблюдаваше как проследява очертанието на белега.
— Ние сме безликите — отвърна тя, отмествайки поглед към леса. Кичур от косата й се спусна пред лицето, за да скрие израза на болка. — Ние сме три, прогонени жрици на Карак. Считани сме за робини на пола си, прекалено слаби и скверни, за да живеем в границите на храма. Полага ни се да живеем извън него, сред останалия грешен свят.
— Защо? Какво си сторила?
Велиана бавно отдръпна ръка от лицето си. Нямаше полза да размишлява над неща, които не зависеха от нея.
— Преспах с един послушник — отвърна Зуса. — Младеж на име Деврик. Тогава бяхме млади и глупави. Когато ни заловиха, той бе бит до кръв и му бе наложено десетгодишно покаяние. А аз бях принудена да стана една от безликите.
Другата жена се премести по-близо до огъня, осмисляща чутото. Красива жена бе заловена да спи с жрец. Заради това те я бяха прогонили, бяха скрили красотата й и я бяха обявили за скверна. Гневът проряза стомаха й. И тя бе обрекла живота си на това? Защо боговете я бяха поставили в подобна ситуация? Велиана поднови клетвата си за мъст срещу Трен и сина му.
— Сестрите ти също са красиви, нали?
Зуса кимна.
— Да, като всички безлики. Сега разбираш ли защо те спасих? Не можех да понеса да гледам как друга жена бива унизена, а красотата й унищожена. По-добре бе да станеш една от нас.
— Една от безликите.
— Вярата ми в Карак не е изчезнала. — Зуса приседна до нея. Пръстите й внимателно проследиха дирята от кинжала. — Пеларак ще ти помогне. Той е нашият върховен жрец и най-добрият ни целител. Освен това се нуждая от разрешението му, за да те включа в ордена ни.
Това беше лудост. Трен може би я смяташе за мъртва, а може би щеше да научи за случилото се с Гилеас. Тя не можеше да остави Джеймс сам. Гилдията се нуждаеше от нея. Джеймс също. Карак представляваше единствено идол. Пепелявата гилдия бе нейното семейство.
— Не мога. Аз съм част от гилдия. Ако не се върна, Трен ще унищожи всичко, за което милея.
Зуса замислено докосна устни, за момент загледана в далечината на размисъла.
— Не — каза накрая тя. — Още не. Трябва да се срещнеш с върховния жрец. А аз трябва да чуя думите му. Но след това ти обещавам, че ще ти дам шанс да помогнеш на приятелите си. Ще приемеш ли това, Велиана?
Тази мисъл я изпълваше с неприятно усещане, но ранената кимна.