Но пък момчето, стоящо пред нея, бе Арон Фелхорн, синът на Трен Фелхорн. Кайла бе запозната с всичко, което в Паяковата гилдия се говореше за момчето. И най-вече историите за смъртта на Рандит Фелхорн.
— Първо отговори на моя въпрос — каза тя. — Наистина ли си убил брат си, когато си бил на осем?
Юношата прибра устните си и ги прехапа. Беше се загледал в долната част на ушите й, към мястото на липсващите обици. Кайла ги обърса, осъзнала кървенето им.
— Да — отвърна Арон.
Сърцето й леко се сви, но това не беше от значение. Вторият въпрос беше важен.
— Защо?
— Защото баща ми искаше — без никакво колебание отвърна момчето.
Кайла кимна. Разбира се. Какво друго имаше значение в живота на Арон? Той биваше постоянно скулптиран, произведение на изкуството, на което само Трен Фелхорн можеше да се възхити. Той се възползваше от отдадеността, която момчето изпитваше към него, за да го насочи към убийства…
— Чуй ме — тихо заговори тя. — Не бих могла да те обикна, Арон. Дори не бих могла да се отнасям мило с теб. Моята причина е същата като онази, заради която си убил брат си. Вземи обиците. Не крий болката си. Не се срамувай от сълзите.
Тя обгърна брадичката му с пръсти и повдигна главата му към себе си.
— Но ти беше прав — продължи Кайла. — Мога да обикна Хаерн. Не съм сигурна в какво ще се превърне Арон. Той може да ме плаши, възможно е дори да ме нарани по нареждане на баща си. Затова трябва да запазиш Хаерн. Помогни му да оцелее. Можеш ли да сториш това за мен?
По страните му се стичаха сълзи, но той кимна. Кайла можеше да види решителността му. Това я накара да се почувства горда.
— Арон никога не трябва да ме обиква — каза тя и се обърна към вратата. — Не и докато се намира под сянката на баща си.
Докато прекрачваше прага, жената добави:
— Но Хаерн може.
— Ще запомня — каза Арон.
Кайла се отправи към стаята на Трен, където той я очакваше. Тя коленичи пред масата.
— Каква е задачата ми? — попита тя.
— Постигна ли успех? — на свой ред се поинтересува Фелхорн. Тъй като знаеше, че става дума за живота й, Кайла задържа усмивката си неизразена.
— Надминах очакванията си.
Когато Кайла излезе, Арон сграбчи един от мечовете си и го забоде дълбоко в тренировъчното чучело. Току-що бе научил още един урок за същината на властта. Притежаването й означаваше смазването на чуждите воли, за да наложиш своята. Това знание му бе струвало скъпо.
За пръв път Арон почувства негодувание при мисълта, че е възможно самият той да притежава подобна власт. Но той побърза да го потисне. Тези мисли не принадлежаха на Арон. И той никога не биваше да ги допуска. Не и когато баща му можеше да забележи.
Той сряза едно от одеялата си, проби дупки за очите и го омота около лицето си. След това започна да упражнява различни позиции. Сега се чувстваше свободен, необременен. Той позволи на гнева и негодуванието да се разгръщат. Защото сега той бе Хаерн, а тези мисли принадлежаха именно на Хаерн.
Глава четиринадесета
Отново прибягнал до същата маскировка, Мейнард се върна в храма. Бе изминала точно една седмица от предишното му посещение.
Пред портите му той отпрати телохранителите си, уверен, че заплахите му представляват далеч по-сигурна закрила. Вътре в храма нищо нямаше да го застраши, той се страхуваше единствено от престъпниците, които вилнееха по улиците. Дори не му се искаше да си помисля какви празненства щяха да настанат в подземния свят, ако някои крадци случайно се натъкнеха на Мейнард Гемкрофт и го убиеха.
Този път той бе приет далеч по-хладно от предишното си посещение. В това нямаше нищо изненадващо. Гостът веднага бе отведен в стаята на Пеларак, където остана да изчаква. Самият жрец изникна малко след това.
— Ти ни постави в неловка позиция — рече свещеникът, затваряйки вратата след себе си.
— Добре дошъл сред останалата част от Велдарен. Никой не може да се чувства спокойно, не и когато уличните отрепки се преструват на крале.
— Но когато хората започнат да се преструват на богове, нещата стават не по-малко лоши — изтъкна жрецът. Гемкрофт се престори, че не е забелязал тънката обида.