— Дойдох, за да чуя отговора ви. Ще ни помогнете ли срещу гилдиите, или ще продължите да спазвате неутралитета си?
Пеларак го заобиколи, за да седне зад бюрото си. Там свещенослужителят събра ръце пред себе си и приближи устни до допрените си показалци.
— Трябва да знаеш, че върша онова, което Карак изисква от мен — рече Пеларак. — Решението принадлежи нему, а не на мен.
При нормални обстоятелства Мейнард би се престорил, че взема думите му на сериозно. Но сега, след като дъщеря му бе отвлечена и той бе изправен пред опасността да остане без наследник, Гемкрофт нямаше нито време, нито настроение за подобни глупости.
— Не ми пробутвай тези нелепици — подбели очи Мейнард. — Ти си върховният жрец. Ти си начело тук, а не някакъв глас в главата ти.
— Съмняваш се в могъществото на Карак?
— Съмнявам се? Щях ли толкова да настоявам за помощта ви, ако се съмнявах? Просто не искам да слушам за молитви, неясни предсказания или мъгляви обещания. Искам отговор. Правилен отговор.
Пеларак се усмихна хищно.
— Няма да го получиш. Не и онзи, който желаеш.
— В такъв случай ще изпълня обещанието си — каза Мейнард.
— Вярваме ти — настоя Пеларак. — Изслушай ме.
Свещенослужителят посочи към стола пред бюрото си. Посетителят раздразнено се настани. Част от него знаеше, че трябва да се успокои. В момента той прибързваше — нещо, което винаги бе презирал у останалите. Но пък жреците му се бяха изплъзвали години наред. Щом дипломацията и подкупите не помагаха, време беше да опита със заплахи и груба сила.
— Погледни за момент от моята перспектива — заговори жрецът. — Да приемем, че се съглася: престъпниците трябва да бъдат поставени на мястото им, а на нелепата война трябва да бъде сложен край. Но ако се присъединя сега, в отговор на заплахата ти, какво пречи да се превърнем в пионки на Трифектата, вместо следовници на своя бог? Бихме убили — и сме убивали — крале, отправили същите заплахи като теб.
Разгорещеността на Мейнард бързо се оттегляше. Нещо много опасно бе на път да се случи. Пеларак не отправяше напразни заплахи, а Гемкрофтовото усещане за безопасност сега изглеждаше неоправдана арогантност. Жреците можеха да го убият с един жест. Златото и влиянието му нямаше да означават нищо, ако тези фанатици сметнеха, че Карак иска главата му.
— Грубо казано — отвърна Мейнард, отново прибягващ до политическите аспекти на личността си, — но като цяло истина. Нужна ни е помощта ви, Пеларак. Защото, ако не сте на наша страна, действията на безликите показват, че сте срещу нас.
— Ще се погрижа за тях — каза свещеникът. — Казах ти, че те не ни представляват. Карак е нашият повелител, а аз съм неговият най-верен наместник на земята. Той желае тази война да спре. Но когато стане дума за начина, по който това трябва да бъде постигнато, между мен и теб изниква несъгласие.
— Малко самонадеяно изказване. Какво несъгласие?
Пеларак се изправи, приглади черната си роба и прокара ръка по оплешивяващата си глава.
Това не се хареса на Мейнард. Върховният жрец много рядко проявяваше колебание. Това беше лош знак. Много лош.
— Готови сме да помогнем, но само при условие, че получим в замяна гаранция. Човек, за когото ще си спомниш следващия път, когато ти се прииска да размахаш меч над вратовете ни.
Сърцето на Гемкрофт се сви.
— И имате ли някого предвид? — попита той, макар вече да знаеше отговора.
Друг би се възползвал от момента, за да злорадства, но не и Пеларак.
— Миналата нощ две от безликите сестри се явиха, за да ме уведомят за постъпката си. Аз не ги укорих, още не. Дъщеря ти Алиса е при тях. Тя трябва да се присъедини към ордена ни.
На Мейнард му се струваше, че целият му свят се разпада. Единствената му дъщеря да стане жрица на Карак? Така тя щеше да остане в безопасност от отрепките на Тео Кул и нямаше да представлява заплаха за него самия. Но щеше ли някога да я види отново? И ако да, щеше ли тя да е останала онова свободолюбиво момиче, което така обичаше? Дали духът й щеше да оцелее сред тези стени, ежедневно обгръщан от настоявания за покорство пред Карак?
В следващия миг той осъзна опасността, изправила се пред него. Щом безликите разполагаха с Алиса, значи те можеха да правят с нея каквото си поискат. Ако той откажеше…
— Трябва да приема.
— Отлично. — Пеларак се усмихна. — Радвам се, че постигнахме съгласие. Ще си помогнем едни на други като приятели, а не като господар и слуга.