— Викал си ме? — попита гладко избръснат мъж с подпухнали очи. Черната му коса бе стегната на опашка.
— Да. Арон, това е Дъстин. Познаваш ли го?
Юношата поклати глава:
— Не, не мисля.
— Погледни го и слушай. Вместо да краде, да причаква кервани или да разузнава на улицата, той ще трябва да търси целта, която ти не си успял да убиеш. Ще трябва да харчи пари, подкупвайки хора, за да открие името на девойката и мястото, където тя се е укрила. Животът му ще бъде изложен на риск срещу съперническите гилдии и хората на Трифектата. И тази загуба на време, пари и работна сила е предизвикана от твоя провал.
Арон продължаваше да стои със сведени очи и да понася мъмренето.
— Разбирам — каза той.
— Радвам се. — Сега баща му се обърна към Дъстин. — Фамилията й е Есхатон. Тя е дъщеря на жрец, който умря по-рано днес. Намери я и я убий.
— Имам ли право преди това да се позабавлявам с нея? — попита Дъстин.
— Искам посланието ми да бъде забележимо — рече Трен Фелхорн. — Прави каквото искаш, стига накрая да я убиеш.
Дъстин се бе усмихнал до уши.
— С удоволствие. Ще струпам парчетата й пред храма на Ашур.
Арон почувства пламването на врата си. И отчаяно му се прииска то да остане незабелязано от баща му. Но Трен забеляза.
— Тепърва ти предстои да растеш още — каза му той. — Искаше да бъдеш до мен и желанието ти бе удовлетворено. Време е да започнеш да изпълняваш онова, което се изисква от теб.
— Да, татко.
— Свободен си. — Фелхорн махна с ръка.
Арон излезе, но не се отправи към стаята си, а отиде в тази на Робърт Хаерн.
— Влез — каза старецът в отговор на почукването му. Момчето открехна вратата, промъкна се вътре и я затвори след себе си. Когато се извърна, Робърт се бе вторачил в него.
— Какво те измъчва? — попита наставникът.
Юношата прехапа устната си. Много му се искаше да зададе въпрос, но и отлично осъзнаваше опасността от задаването му. Баща му не би одобрил онова, което Арон искаше да знае. Но той трябваше да знае. Иначе съмнението щеше да го гризе в продължение на месеци.
— Днес видях един жрец — каза Арон. — На медальона си той носеше символ.
Юношата описа начупена линия във въздуха. Тя приличаше на неравномерно М, издигнато в единия край. Робърт взе бастуна си и се отправи към бюрото.
— Като този ли? — От едно от чекмеджетата учителят измъкна златен медальон, окачен на сребърна верига. Той също бе украсен със странната линия. Арон кимна. — Това е Златната планина — обясни Робърт. — Тя има два върха. По-ниският символизира Дезрел и цялата степен, до която сме способни да се възвисим през живота си. Другият символизира Златната вечност. Планината показва, че никое постижение от нашия свят не може да надмине отвъдното.
— Кой е Ашур? И защо хората му се молят?
Робърт повдигна вежда.
— Къде си чул хора да се молят на Ашур?
За момент споменът припламна пред очите на Арон. Споменът за ридаещото червенокосо момиче.
— Не съм.
— Ашур е брат на Карак. За втория съм сигурен, че знаеш малко повече, предвид обкръжението ти. Ашур символизира справедливостта и милосърдието… неща, които повечето хора съотнасят към достойната част от човечеството. Онези, които му се молят, дирят утеха, прошка или закрила.
Робърт понечи да прибере амулета обратно в чекмеджето, но спря, забелязал погледа на Арон.
— Какво става, момчето ми? Защо изведнъж идваш тук и разпитваш за боговете?
Юношата не искаше да отговаря, но трябваше да го стори. Робърт беше негов наставник — ако Арон запазеше мълчание сега, старецът щеше да постъпи по същия начин следващия път, когато момчето му зададеше въпрос.
— Днес Кайла уби жрец на Ашур. На мен бе възложено да убия дъщеря му, но аз се провалих.
— Провалил си се? — изтъкна Робърт. — Или си отказал?
Арон почувства изчервяването си. Ако и баща му бе успял да го разгадае с такава лекота, неотдавнашният им разговор щеше да се е развил по съвсем друг начин.
— Тя плачеше — прошепна той. — Дори не знаеше, че стоя пред нея. Баща й бе убит пред очите й. Убивал съм и преди, но тя не е като нас, не е…
Очите му се наляха с недопустими сълзи. Разгневен от наивната си глупост, той побърза да ги избърше. Но червенината не искаше да напусне страните му.
— Аз съм посмешище.
— Не — каза Робърт и отпусна ръце върху рамото му.