До този момент Дъстин го бе почерпил трикратно. Той му подхвърли монетата, без да обръща внимание на отскачането й. Самият Барни също не забеляза.
— За какво са ти? — попита пияният след продължително оригване.
— Недовършена работа — отвърна излизащият Дъстин.
Къщата на Есхатонови не бе далеч. Изглежда Барни бе свикнал да пие близо до дома.
Дъстин се задържаше в сенките, отпуснал ръка върху дръжката на боздугана си. Заобленият връх без шипове бе идеален за смазване на черепи.
Трошенето на кости му доставяше далеч по-голямо удоволствие от проливането на кръв. Хората кървяха непрекъснато. А и кинжалът само разкъсваше кожата, повърхността. Докато костите се намираха в самата сърцевина. Нищо друго не можеше да породи викове като на онези с премазвани пръсти или трошени капачки… Дори самата мисъл го накара да потръпне от нетърпение.
Боздуганът имаше и още едно предимство пред режещите оръжия.
Той заобиколи къщата и строши първия изпречил му се прозорец. Барни бе изтъкнал, че жертвата и баба й са сами, без пазачи. Дори и ако звукът от строшено стъкло ги събудеше, какво щяха да направят? Да скочат насреща му?
Дъстин се засмя безшумно. Надяваше се да сторят точно това. С дъртата щеше да се разправи веднага, но една битка, в която да предостави мнима надежда на хлапачката, щеше да представлява прекрасна прелюдия към последващите удоволствия.
Озовал се вътре, Паякът се притисна към стената и изчака няколко секунди, готов да удари. Но никой не се отзова на шума.
Той поклати глава. Тези Есхатонови определено бяха глупаци.
Дъстин безшумно се озова в кухнята. С прозореца си бе позволил да вдигне шум, но нямаше намерение да поражда суматоха по време на самото търсене. А и тази тишина щеше да му позволи да чуе евентуалното им раздвижване.
Определено не бе очаквал да зърне гледката, открила се пред него в отсрещния край на кухнята. Момче, облечено в сивите одежди на собствената му гилдия, бе приклекнало в къс коридор. Дъстин спря на прага на прохода. Дали не бе влязъл в грешната къща?
Хлапакът стоеше с гръб към него. Дъстин се огледа, видя вкоравена троха и я хвърли. Тя удари ухото на момчето. То подскочи, а крадецът скриви лице от неудоволствие заради шума на раздвижването му. Вероятно отвъд коридорчето имаше спалня.
— Какво правиш тук? — яростно просъска Дъстин, когато момчето пристъпи обратно в кухнята. То бе пристегнало плат над лицето си. Изглежда това бе един от по-младите крадци. — И защо си с маска?
— Поправям грешка — прошепна хлапето.
Дъстин посочи към вратата, а после завъртя пръст край слепоочието си, за да покаже мнението си за замисъла му.
— Ти си хлапе, върви си вкъщи. Имам работа — каза той.
Но когато се опита да го изблъска встрани, момчето го сграбчи за китката.
— Тя бе възложена на мен — заяви то. Дъстин настръхна. Нещо не беше наред. Тези очи му изглеждаха познати…
— Арон? — попита той и отдръпна ръката си.
— Не — отвърна момчето. — Казвам се Хаерн.
Болка избухна между ребрата на Дъстин. Той се извъртя инстинктивно, смътно осъзнал, че момчето го е проболо. Заради рязкото движение кинжалът отскочи, а от раната бликна кръв.
Крадецът замахна с боздугана си, който се вряза в рамката на вратата. Арон се хвърли под удара, оттласна се от масата и нанесе удар с кинжала си.
Дъстин отрази удара, пристъпи с левия си крак и рязко се отдръпна. Надяваше се, че Арон ще се препъне по време на устрема си. Вместо това момчето се стрелна надолу и забоде кинжала си в прасеца му.
Сподавил писъка си, Дъстин отново удари с боздугана. Един чист замах щеше да се окаже достатъчен, за да пръсне мозъка на сополанкото по пода. Проблемът беше, че хлапакът бе прекалено бърз. Той се стрелваше в различни посоки, отбягвайки всеки замах. Цяло чудо беше, че шумът не е привлякъл внимание.
При четвъртия замах Арон блъсна боздугана встрани и нанесе бърз удар, разсичайки ръката на противника си.
Другият крадец престана да пази тишина. И да подценява противника си. Той отстъпи назад, надявайки се да се възползва от някоя Аронова грешка.
Юношата се хвърли в атака с изненадваща агресивност. Още рани покриха краката на Дъстин, които вече пулсираха болезнено.
— Тя е твоя — каза Дъстин, отстъпвайки към прозореца. — Забавлявай се. Само я убий после.