Тези думи само разпалиха гнева на Арон. Дъстин се обърна, за да побегне, тъй като знаеше, че момчето няма да го остави жив. На втората крачка той се обърна рязко. Коляното му се вряза в стомаха на противника и му изкара въздуха. Последва го жесток лакът в лицето. Плисналата по килима кръв — кръв, която не беше негова — му достави мрачно удовлетворение.
— Какъв ти е проблемът? — попита Дъстин и се приведе. Арон лежеше по корем, а кинжалът му бе отхвърчал встрани. Крадецът сграбчи крака на момчето и го придърпа към себе си, за да свали маската. Почти бе сигурен в самоличността му, но трябваше да се убеди. Ако това в действителност беше Арон, той щеше да си иде и да остави Трен да определи наказание на сина си. А ако не беше…
Другата му ръка повдигна боздугана.
— Да погледнем — каза Дъстин и обърна момчето по гръб. Докато Арон се извърташе, кракът му неочаквано изхвърча и стовари петата си в брадичката на другия. Възползвайки се от моменталното му объркване, момчето продължи движението си и се отскубна. Изсвистелият боздуган се стовари върху пода. Дъските пропукаха под удара.
Момчето се хвърли към кинжала, грабна го и се извъртя. В следващия миг оръжието политаше във въздуха, за да потъне в гърдите на Дъстин.
Преди крадецът да е успял да реагира, кракът на Арон на свой ред политаше към гърлото му.
Задавен, Дъстин залитна назад. Слепият размах на боздугана му не уцели нищо.
Арон го притисна към пода и изтегли кинжала си, за да го допре до гърлото му.
— Няма да ти позволя да я убиеш.
— Баща ти ще узнае, Арон — каза Дъстин. Надяваше се, че догадката му е правилна и че тя ще сепне момчето.
Но очите блеснаха ужасяващо.
— Не съм Арон. Не и когато имам избор.
Кинжалът отново потъна. Дъстин престана да вижда блясъка.
Хаерн прибра кинжала и пристегна маската. Носът му кървеше от удара на Дъстин. Кръвта попиваше в маската и се стичаше към устните му. Стомахът още го болеше. Той се изправи с изсумтяване.
Така и не бе планирал какво да прави с тялото. Можеше да го остави тук. Възрастната жена щеше да се обърне за помощ към някого и да го накара да премести трупа.
Той се намръщи. Не, това нямаше да свърши работа. Ако Трен узнаеше, че един от хората му е умрял по време на задачата, просто щеше да изпрати друг. Той никога не оставяше нещата недовършени. Дъстин трябваше да изчезне. По този начин Хаерн можеше да си припише убийството и да се преструва, че Дъстин изобщо не се е появявал. Крадците изчезваха непрекъснато и по безброй причини. Все щеше да измисли нещо.
Стомахът му се сгърчи отново и го принуди да се отпусне на колене. Сред повърнатите сокове Хаерн различи и кръв. Надяваше се да не е нищо сериозно. И отново погледна към тялото, за да се убеди, че то още си е на мястото.
Сред болката чу стъпките прекалено късно, само миг преди нещо да се стовари върху тила му. Пред очите му изникнаха искри. Тялото му полетя встрани. Докато падаше, Хаерн се извъртя, точно навреме, за да види как нещо голямо и черно се отправя към лицето му. Последната му мисъл съдържаше учудване: колко ли дни щяха да изминат, преди баща му да забрави за съществуването му?
— Не се приближавай, Делисия — каза жената, без да пуска тигана. — Тези отрепки са опасни дори като малки.
— Глупости, бабо — отвърна Делисия. — Ти го удари зле.
Възрастната жена стискаше тигана с две ръце, подобно на легендарно оръжие. Тя леко докосна тялото на момчето с босия си крак, преди да прекрачи в кухнята.
— Той мъртъв ли е? — попита Делисия.
— Не. Ако бях двадесет години по-млада, щях да му избия мозъка през ухото, но изглежда само съм го разтърсила.
— Какво ще правим? Ще го завържем ли?
— Нямаме въже. Помогни ми да го завлечем в килера. За момента ще го заключим там.
Тя се приведе, за да сграбчи краката на момчето.
— Ух! По целия килим има кръв.
— Бабо!
Старицата погледна към внучката си.
— Какво?
Лицето на Делисия бе побледняло. С трепереща ръка тя посочи към безжизненото тяло на Дъстин. Бабата, която не бе имала повод да използва истинското си име от поне петнадесет години, се обърна, за да погледне.
— Непрекъснато забравям колко закътан живот си имала — каза баба й. — Поне в това отношение Делиус се справяше добре. Ако те беше пускал сама да ходиш на пазар, щеше да видиш и много по-лоши неща из канавките.