Свещите бавно премигваха. Секундите отлагаха завръщането на баба й, течейки все по-бавно.
До този момент Делисия не бе осъзнавала липсата на повечето обичайни за дома звуци. Само на моменти тишината биваше нарушавана от котките.
Откакто се помнеше, под дома им бяха щъкали котки, които се промъкваха през дупки, останали неоткрити. Сега тя ги чуваше ясно как се удрят в дъските. Всеки такъв звук я караше да настръхва. По-рано те не я бяха притеснявали, но сега тя съотнасяше звуците към промъкващи се крадци с кинжали.
Сред тази тишина тя долови приглушен звук откъм килера.
Делисия се напрегна. Дори дишането й спря, за да не пречи на слуха й. Разнесе се нов звук, напомнящ стъпка. Момчето се изправяше.
Тя си помисли да изтласка стола към вратата, но осъзна, че не би имало полза. Нямаше в какво да го закрепи. Трябваше да остане да се осланя на кинжала.
Неочаквано вратата се раздвижи. От вътрешността на килера долетя някакво дрънчене. Дървото проскърца под разместването на кинжала. Ужасената Делисия нададе пронизителен писък.
Изглежда това обърка момчето.
— Ти си жива?
Гласът му долиташе приглушено. Делисия не бе сигурна как да отговори.
— Разбира се. Защо?
Разнесе се изтрополяване. Изглежда той бе приседнал с гръб към вратата.
— Значи не съм се провалил — каза момчето. Може би на нея, а може би на себе си.
— Баба ми отиде да доведе стражите — рече Делисия, решавайки, че ако поддържа разговор, той няма да разбие вратата. И веднага след това осъзна, че с горните си думи току-що бе обезсмислила този план. Тя се плесна по челото.
— Стражите? Това е добре. Ще останеш в безопасност.
Делисия се вторачи във вратата. Бе сигурна, че й се е причуло.
— Какво каза?
— Казах, че е добре, защото ще останеш в безопасност.
Но защо някой, проникнал в дома й, би проявявал загриженост за нея? Освен ако…
— Какво правиш тук? — попита тя.
— Пазя те — отвърна момчето.
— От кого?
— От онези, които убиха баща ти.
Тези му думи породиха у нея ледени тръпки. Тя се опита да забрави тялото в коридора, опита се да забрави ужасния момент, когато баща й бе рухнал сред хората на пазара. Защо някой искаше тя да умре? Защо някой бе поискал баща й да умре?
— Ние не бяхме сторили зло на никого — изхлипа тя. — Защо направиха това? Баща ми беше добър! Истински добър, много по-добър от мен…
Докато Делисия плачеше, момчето не каза нищо. По някаква причина тя намери тази му постъпка за мила.
— Казвам се Хаерн — представи се момчето, когато риданията й стихнаха.
— Здравей, Хаерн. Аз съм Делисия Есхатон.
— Делисия…
Бе й се сторило, че той изпробва произношението на думата, за да я съотнесе към някакъв спомен или образ. Може би се опитваше да си я представи?
— Нали ще стоиш мирен? Ще кажа на войниците, че си се държал добре.
— Няма да има значение, Делисия — отвърна Хаерн.
— Защо?
— Защото те ще ме убият.
Делисия потръпна. Искаше й се да си бе облякла по-дебели дрехи. Спалнята не беше далеч, но тя не искаше да се отделя от килера нито за миг. До този момент Хаерн не бе направил опит да избяга, но може би изчакваше подходящ момент.
— Няма.
— Ще го сторят. А ти не си в безопасност тук. Трябва да напуснеш града. Когато ба… когато Трен научи, че Дъстин се е провалил, той ще изпрати друг. Няма да се откаже, докато не бъдеш убита.
Искаше й се да повярва, че той лъже. Но думите му звучаха напълно искрени.
— Кой е Трен? — попита девойката.
Тих смях долетя иззад вратата.
— Наистина ли не знаеш? Трен Фелхорн е предводителят на Паяковата гилдия. Той е човекът, убил баща ти. Ти също трябваше да умреш на пазара, но другият убиец…
Думите му заглъхнаха. Ръцете на Делисия отново бяха започнали да треперят като птички. Във въображението си непрекъснато виждаше трупа от коридора. Той стискаше метална тояга, злобно усмихнат.
— Нямам къде да ида. Татко раздаде всичките си земи. Имаме пари, но баба няма да ме послуша. Тя никога не ме слуша. Не може ли да си наемем пазачи?
Отново се разнесе кикот.
— Пазачи? Ти наистина не знаеш нищо.
— Поне не аз съм затворената в килер! — тросна се тя, разгневена.
На това момчето нямаше отговор. Последвалото мълчание продължи минута. Хаерн го наруши пръв, при което Делисия се почувства малко по-добре.