— Съжалявам — каза той. — На колко си години, Делисия?
Тя се изпъчи, макар че той не можеше да види.
— На десет. Почти на единадесет.
— Аз съм едва на тринадесет — каза Хаерн. — Не мисля, че някой от двама ни познава света, нали?
Девойката почти взе това за обида, но после не обърна внимание. Беше й трудно да спори, докато трепереше от страх и студ.
— Наистина ли мислиш, че някой друг ще се появи, за да ни нападне с баба? — попита Делисия.
— Да.
Тя въздъхна. Обгърна я нов пристъп на ридания. Хаерн отново я изчака да се успокои. Колко ли време бе минало? Баба й не трябваше ли вече да се е върнала със стражите?
— Защо си тук? — попита Делисия, след като обърса лице с ръба на ризата си.
— Вече ти казах. За да те защитя.
— Но това е глупаво. Ти си съвсем малко по-голям от мен!
— Онзи мъж е мъртъв, нали?
Начинът, по който той изрече това, породи нови тръпки у нея. Тя приседна на пода, притисна колене към гърдите си и ги обгърна с ръце. Погледът й все така не се отделяше от вратата на килера, но този път причината за това бе странно любопитство. Как ли изглеждаше лицето му под маската?
— Стражите няма наистина да те убият, когато дойдат, нали? — попита Делисия. — Ти каза това, за да те пусна.
— Те знаят кой съм. Дори това само по себе си е достатъчно, за да докара смъртта ми.
Тя отново си помисли за маската.
— Ти знаеш кой ни преследва. Това означава, че би могъл да ни помогнеш. Ще можеш ли? Вече си попречил на един от тях. Можеш ли да го сториш отново?
— Не зная — отвърна Хаерн. — Може би трябва да ме оставиш на пазачите.
Изглежда това я разпали.
— Ако можеш да ми помогнеш, кажи! Няма да те оставя да умреш по такъв начин. Татко… Татко винаги казваше да съдим хората по делата, не по думите или имената им.
— Някои имена са прекалено напоени с кръв и трябва да бъдат съдени — тихо каза момчето.
Делисия поклати глава. Баща й често бе повтарял определени неща в проповедите си.
— Милостта е по-силна от кръвта.
Някъде в къщата се отвори врата. Делисия изтръпна, но в следващия миг чу вика на баба си.
— Дел? Аз съм, мила. Водя и пазачи!
Момичето погледна към коридора, после отново спря погледа си върху вратата на килера. Не, не можеше да го направи. Не можеше да го остави да умре.
Макар че още беше малка, тя бе висока колкото баба си. Това не бе голямо постижение, по-скоро баба й бе дребна и превита от годините.
Делисия се покатери върху стола и стисна кинжала. При второто дръпване той остана в ръката й. Няколко трески се отрониха от дървото.
— Кажи нещо, дете, плашиш ме! — кресна баба й.
— Тук съм — извика Делисия в отговор, измести стола и отвори вратата. Хаерн изчакваше, пристегнал маската пред лицето си. Тя бе подгизнала от кръв.
За частица от мига тя очакваше той да я нападне. Но той не го стори, а продължаваше да се взира в нея.
— Не стой като пън — прошепна тя. — Скрий се!
Когато баба й се появи, придружена от двама едри стражи в кафяви брони, Делисия седеше на стола и се усмихваше, макар че в очите й личеше страх.
— Добре ли си? — попита старицата, докато я прегръщаше. Войниците се бяха заели да разглеждат трупа в коридора. Когато внучката не отговори, бабата погледна към вратата на килера и видя, че е открехната. — Той направи ли ти нещо? — ужасено каза тя.
— Нищо ми няма. Той просто избяга. Не беше опасен.
— Не бил опасен? Не… Ти изобщо видя ли какво бе сторил с другия? Беше му прерязал гърлото, глупачке!
В този момент единият от стражите влезе в кухнята и се огледа уморено.
— А къде е момчето?
— Избяга — каза Делисия, изпреварвайки бабиното заекване. — Ритна вратата и избяга.
Войникът изсумтя.
— Видяхте ли как изглеждаше?
— Носеше маска — каза старицата, вече овладяна. — Не се сетих да я сваля.
— Значи няма какво да се прави. Какво смятате, че е станало с онзи крадец? Тези рани не приличат на нанесени от момче.
— Казах ви каквото зная — рече старицата.
Войникът сви рамене и излезе. Двамата с другаря му разглеждаха тялото още няколко минути, после символично претърсиха къщата. Скоро се появи трети войник, докарал кола. Първите двама натовариха трупа в нея.