— Най-добре си вземете някой и друг наемник — посъветва ги един от тях на тръгване. — Не мисля, че ще представлява проблем за вас.
През цялото време Делисия остана на стола, защото не се осмеляваше да напусне кухнята. Когато старицата отпрати стражите и се върна, лицето й бе почервеняло.
— Добре се изложих тази нощ — каза тя. — През целия път им разказвах за опасния младеж, затворен в килера, а можах да им покажа само валма прах и малко гнило зеле!
Старицата улови погледа на Делисия да се насочва над рамото й и се извърна, за да погледне. Върху тезгяха, оставил отворени вратите на шкафа, в който бе стоял скрит, седеше Хаерн. Момичето се сгърчи, когато баба й изпищя пронизително.
Глава деветнадесета
Третото скривалище се оказа търсеното. Велиана се огледа, за да се убеди, че наоколо е пусто, сетне отмести нужната тухла в градските стени. Изщрака лост, невидими колела се завъртяха. Пръстта пред краката й се раздвижи заради отварянето на метален капак.
Жената намести тухлата обратно, спусна се в отвора и дръпна капака над главата си. Тайният вход щеше да остане видим поне ден или два, докато отгоре му не се натрупаше нова мръсотия. Но в случая това не бе от значение. Ако Гилеас Червея наистина бе издал това скривалище, оставаше им по-малко от час, за да избягат.
След затварянето на капака я обгърна непрогледен мрак, но тунелът се простираше само в една посока, без разклонения. Велиана легна по корем и започна да пълзи напред. След около двадесетина крачки проходът започваше да се издига нагоре. След приблизително същото разстояние тя си удари главата в някакви дъски. И изруга, притискайки ръка към болезнено пулсиращото чело.
Обикновено през дъските на преградата в другия край на проходите се процеждаше светлина. Но тук бе тъмно.
Велиана опипа около себе си, намери лост и го дръпна. Разнесе се стържене. Прилив на въздух показа отместването на капака.
Сега се изясни причината за липсата на светлина: жената се бе озовала в обширно мазе. Макар да знаеше пътя до това укритие, Велиана не бе идвала тук.
Нищо чудно, че Джеймс е избягал именно тук. Това място изглежда огромно.
Самото мазе не беше осветено, но от дясната й страна светлееше стълбище, към което тя се отправи. По пътя едва не се препъна в някакъв сандък. Тя стисна зъби, за да задържи нова ругатня.
В подножието на стълбището Велиана погледна нагоре. На рамката на вратата се бе облегнал мъж, застанал с гръб към мазето.
— Накарайте Джек да хвърля отново! — викна той. — Прекалено оживено ги разклащаше. Сигурно ги е заменил с подправени!
Едновременно с последните думи кинжалът на Велиана се притисна към гърлото му. Тя бе успяла да се изкачи напълно необезпокоявана.
— Небрежният постови е мъртъв приживе — процеди тя и грубо извърна главата му към себе си. Крадецът се вцепени.
— Здравей, Вел — нервно се усмихна мъжът. — Радвам се да видя, че отново си сред нас и си си възвърнала веселието.
Велиана го познаваше, естествено. Това бе Джори, калпаво попълнение, най-вероятно дължащо издигането си на липсата на други кадри.
— Махни се от пътя ми. — Тя го блъсна встрани. Неколцина гилдичари скочиха от масата си. Двама от тях сграбчиха кинжали, а останалите просто се вторачиха.
— Ти би трябвало да си мъртва — каза онзи, стискащ зарове в ръката си. Явно това бе Джек, върху когото тегнеше подозрение в измама.
— Съжалявам, че ви разочаровам. Къде е Джеймс?
— Какво е станало с лицето ти? — попита един от крадците. Велиана подмина въпроса му.
— Горе е — отвърна Джек.
— Запалете факли и ги разпръснете от мазето. И двама да останат на пост. На пост, а не на върха на стълбите, с гръб към тайната врата, просещи си болт в сърцето. Някой наблюдава ли главния вход на сградата?
— Само Гари — рече друг. — Всичко е спокойно. Гилдиите започнаха да ни оставят на мира, след като Джеймс се съгласи да участва в замисъла на Трен.
Велиана застина.
— Съгласил се е? Кога?
— По-рано тази сутрин — каза Джори. — Къде беше, Вел?
Тя тръсна глава, може би в опит да подреди мислите си.
— Не сега. Трябва да говоря с Джеймс. Вървете да пазите при вратата. И един да обхожда прозорците.
— Защо? — поинтересува се един шишко от ъгъла.
— Защото Трен знае, че сме тук — отвърна Велиана. — И няма да ни остави на мира, нито сега, нито когато и да било.