Това трябваше да се стори забавно на Велиана, ала в момента не й беше до смях.
— Не можем да продължим — каза тя. — Не можем да се самоубием заедно с него.
Джеймс я прегърна през рамо и я притисна към себе си.
— Разкажи ми всичко за случилото се.
Велиана разказа за залавянето си, противната поява на Гилеас и изникването на безликата жена. Тя не премълча нищо, дори и посещението си в храма на Карак. В края на историята лицето на Джеймс бе придобило познатото вкаменено изражение на планирана смърт.
— Значи Вик те е предал на Паяците? Знаех, че го няма, но бях сметнал, че е бил убит в засадата, заедно с Уолт и теб. Рано или късно ще го открием и ще му покажем как отмъщава Пепелта.
— Какво да правим? — попита Велиана. — Гилеас трябваше да подаде на краля лъжлива информация за подготвяно убийство и да издаде скривалището на Фелхорн. Така войската щеше да се погрижи за него. А вместо това Червея е издал истината. И сега сме принудени да участваме в план, който означава сигурна смърт, а не можем да се оттеглим, защото това също би означавало гибел.
Джеймс стисна рамото й.
— Ще си придаваме вид, че участваме. Възнамерявам да оцелея, за да разчистя сметките си с Вик и Кадиш. А когато нощта на събирането настъпи, не ние ще бъдем онези, които ще умрат.
— Какво имаш предвид? Да не искаш да кажеш…
— Точно това искам да кажа. В коя друга нощ Фелхорн ще остане по-уязвим? В коя друга нощ цялата му репутация ще бъде заложена? Сбирката е ключът, Вел. Унищожим ли го, всичко, построено от него, ще рухне. След това ние ще се договорим отделно с Трифектата. Нека останалите се сражават с наемниците. Само от курвите ни ще изкараме десет пъти повече.
— Имам ти доверие — каза Велиана и се отдръпна от ръцете му. — И дори възнамерявам да ти помогна. Но първо искам да ми обещаеш нещо.
— Какво?
— Синът му ще остане за мен.
Джерънд Кролд се чувстваше особено уязвим в стола си, дори и заобиколен от яките крепостни стени. Сутрешният разговор не му даваше мира.
— Трен би искал да поговори с теб — бе казало едно от момчетата за всичко. Джерънд не бе могъл да го разпознае.
— И каква причина бих имал да се съглася да разговарям с него? — бе попитал Кролд, пропускайки да попита момчето за източника на знанието му. Паяците пускаха нишките си навсякъде.
— Важно е. Става дума за Златоливника. Бъди в стаята си. И бъди сам, иначе ще умират хора.
Веднага след това хлапето бе изчезнало, а Джерънд бе останал да стои вцепенен в коридора. Събирането? Нима Трен знаеше, че плановете му са станали достояние на кралския съветник?
През остатъка от деня Джерънд бе изглеждал спокоен, но само привидно. Трябваше да е приел думите на хлапето за нелепи. Покоите му в замъка бяха малки, но луксозни и, по-важно, изключително безопасни. Пазеха го непристъпни стени и купища войници. Въпреки това никога не се бе притеснявал така за живота си, дори и след заключването на вратата и прозорците.
Защото в продължение на години бе слушал за постиженията на Трен Фелхорн. Това беше човек, избил цяло кралско семейство (две, ако на слуховете можеше да се вярва), ограбил самия Кънингтън, без онзи да забележи, и посякъл Сер Морак, най-знаменития керски фехтовчик — макар да имаше непрекъснати спорове относно честността на дуела. Нима няколко стени и врати можеха да спрат подобен човек?
Джерънд остави чашата си и започна да обхожда стаята. Искаше му се съпругата му да бъде тук. Но той я бе отпратил — и не в обичайното имение, а в скромен бижутерски магазин, разположен в южната част на града. Тя щеше да остане там два дни. По-рано бе смятал, че там тя ще бъде в безопасност, но сега вече не бе достатъчно сигурен. Тамошните пазачи бяха способни да откажат обикновените крадци. Но Трен…
— По дяволите — промърмори Кролд и стовари юмрук върху скрина. — Той е човек, а не призрак. Стените и вратите представляват преграда и за него.
Силните и гневни думи не успяха да го успокоят. Затова Джерънд се приближи до леглото си и свали рапирата от стената. Хладният метал го накара да се почувства малко по-добре.
Уменията му може и да отстъпваха на Сер Морак, но пак бяха значителни. Поне така щеше да умре с оръжие в ръка, а не задавен от отровен залък.
Часовете пълзяха едва-едва. За да убива времето, съветникът започна да чете, положил книгата до рапирата си. Съсредоточението му бе далеч по-накъсано, отколкото му се искаше да признае. На моменти оставяше книгата и нанасяше няколко удара, за да се упражни. Не можа да си припомни точното време на последната си тренировка — някъде преди година, а може би и повече. Непростимо дълго. Трябваше да си намери партньор, и то добър. Антонил Копернус, началникът на дворцовата стража, може би щеше да се окаже подходящ кандидат…