— Сър — подвикна подире му Кайла. Той се бе отправил към стаята на сина си, за да го вземе със себе си на рутинна обиколка сред онези търговци, които все още работеха. Нещо му подсказваше, че те щяха да заплатят защитата си с особена готовност.
— Не съм сър — обърна се Трен. — Не съм рицар и не съм благородник.
— Извинявам се — отвърна жената и забави тичането си. — Не бях сигурна какво обръщение би изглеждало почтително.
Фелхорн я изгледа с неподправено учудване.
— Какво би могло да бъде по-почтително от собственото ми име?
— Така е. Както и да е, още не сме получили сведения от Уил.
— Прекалено дълго. — Трен отново продължи по коридора — Залавянето на съпругата на Джерънд не би трябвало да затрудни човек с неговия опит. Съмнявам се, че някой наемник би успял да го плени, не и жив. Щом Уил се крие, значи си има причина. И съм убеден, че…
Докато говореше, той отвори вратата на стаята и пристъпи вътре.
Арон бе застанал на колене, сключил ръце под брадичката си, опрял лакти върху леглото. Очите му бяха стиснати, но се отвориха сепнато при звука от отварянето на вратата.
Трен се вторачи в сина си. Около пръстите на момчето бе обвита сребърна верига, на която висеше златен медальон на Ашур.
Преди някой да е успял да реагира, Фелхорн отскочи назад, затръшна вратата, извъртя се и удари Кайла. Докато тя рухваше, първомайсторът изкрещя към хората си. Домът бе огромен, но въпреки това първите сиви плащове изникнаха само след секунди.
— Къде е Зенке? — кресна той. Със смесица от объркване и любопитство хората му поглеждаха към проснатата на земята Кайла, притиснала ръка към бузата си.
— Тук съм — отвърна въпросният и си проби път.
— Намери ми Крегон — нареди Трен. — Имам нужда от магията му. А вие двамата — той посочи — открийте Робърт Хаерн и го доведете в стаята ми. Кайла също. Вържете ги здраво.
Фелхорн отново отвори вратата на стаята. Арон бе седнал върху леглото. Амулетът лежеше до него — очевидно момчето знаеше, че не би имало полза да го крие. Баща му пристъпи вътре, грабна висулката и направи на сина си знак да го последва.
С разтуптяно сърце Арон вървеше на една крачка след баща си. Стомахът му се гърчеше неспокойно — той изпреварваше мисълта в предугаждането на наказанията, които го очакваха. Робърт му бе дал медальона. Кайла го бе подтикнала да се възпротиви. После идваше и въпросът с Дъстин и Делисия. Оказа се, че по време на нощното му отсъствие баща му бе пратил да го повикат. До този момент той не бе поискал обяснение за отсъствието. Но сега изглеждаше, че всичко това ще се стовари наведнъж в лицето му.
— Дръж си устата затворена, докато не те попитам — каза Трен.
Арон кимна. Запазването на мълчание бе сред нещата, които му се удаваха.
Баща му се отправяше към стаята си по заобиколен път. Очевидно искаше да предостави на хората си достатъчно време, за да извършат някакви приготовления. Мисълта определено не беше успокояваща. Арон се чувстваше отвратително. Бе допуснал грешка, и то глупава грешка. Само на два пъти преди това се бе молил на Ашур. И двата пъти бе почувствал смесица от срам и унижение. След това си беше спомнил начина, по който Делисия се бе молила пред него. Това, което правеше той, не беше същото. Можеше да почувства…
Затова бе опитал отново — този път защото не бе чул нищо за нея. С постъпката си може би бе застрашил живота си. Ако Трен го подложеше на мъчения, той щеше да проговори — Арон не си правеше илюзии в противното. И щом Трен узнаеше къде е, тя щеше да умре. Защо бе допуснал подобна грешка?
— Помни, че правя това за твое добро — каза баща му, когато двамата най-сетне доближиха стаята. Двамата мъже, които стояха на пост пред нея, се поклониха почтително.
Зенке бе отстранил столовете от масата. Робърт Хаерн бе коленичил в единия й край. Кайла стоеше на колене в другия. Върху бузата й личеше пресен белег. Зенке стоеше между тях, отпуснал ръце върху дръжките на мечовете си.
Край огромното легло бе застанал пълен мъж със скръстени ръце, който често обърсваше лицето си. Макар и съзиран рядко, с вида си дебелакът бе труден за забравяне. Той се казваше Крегон, магьосник, който отдавна служеше на баща му.
— Застани там — нареди Трен и посочи към Зенке. Самият той се отправи към магьосника.
— Какво си направил този път? — прошепна Зенке.