— Всички ние си имаме тайни, Арон. — Мъжът отново започна да потропва по гърдите си. — Някои можем да споделяме, но други трябва да останат скрити. Твоята е от втория тип. Разбираш ли това? Ако някой узнае какво си сторил, без никакво колебание ще те издаде на Трен. Дори не искам да си представям как би се разбеснял баща ти. Той ще убие всички, които знаят за това, включително мен и Кайла. Не зная за теб, но аз харесвам живота. И бих искал да продължа да му се наслаждавам поне още няколко десетилетия.
— Не виждам изход — каза Арон. Зенке наместваше чаршафа над трупа. — Какъв беше смисълът? Молих се и умряха хора. Трудно бих нарекъл това милост. Ашур не съществува. Той е просто шибана илюзия.
— Какъв език — възмути се престорено Зенке и се поизвърна към вратата. Макар тя да оставаше затворена, за всеки случай той й обърна гръб и се приведе. Изпод бронята си извади малък медальон с образа на Златната планина. — Не съм от най-вярващите — рече той в отговор на удивения поглед на момчето. — С дела като нашите е трудно да се молиш. Въпреки това съм готов да ти помогна с каквото мога. Може би подписвам собствената си смъртна присъда. Но ако ти трябва помощ за момичетата, любовта или вярата, можеш да разчиташ на мен. Ти си добро дете, Арон. Самият аз не се гордея с нещата, които върша, но те пак са за предпочитане пред нещата, които правех преди да вляза в гилдията на Паяците.
Арон спря да бърше, защото видя, че попилата в килима кръв няма намерение да отстъпи пред усилията му. Той хвърли подгизналия чаршаф върху трупа. Радваше се, че главата на мъртвеца е покрита — не му се искаше да вижда застиналия поглед на тъжните очи.
— Всеки се нуждае от приятели — говореше Зенке, — дори и хора като теб и мен. Баща ти изглежда решен да не ти позволи да се сприятеляваш. Ще ти кажа нещо, което трябва да си остане между нас. От известно време подготвям оттеглянето си. Но докато това стане, можеш да ми имаш доверие и да говориш с мен за всичко. Разбра ли?
Арон кимна.
— Какво ще правим с трупа?
— Ще го оставим тук — заяви мъжът. — Сторихме достатъчно. Ще накарам неколцина от редниците да го изтътрузят в някой от тунелите. А ние с теб ще отидем да пийнем нещо.
Момчето се усмихна.
— Зенке… Благодаря ти. Не знаеш какво означава това за мен.
Зенке смигна.
— Не е нужно да зная, Хаерн.
Глава двадесет и трета
Керванът се простираше на повече от миля. Някои от колите бяха покрити фургони, а други бяха натоварени до пръсване с тикви, плодове и зърно. Един фургон пренасяше цяла трупа танцьори, които възторжено приветстваха гледката на велдаренските стени. Други две коли бяха претъпкани с наемници, мъже с груби лица и още по-загрубели десници. Край колите се разхождаха слуги, готвачи, благородни девойки и присламчили се обикновени хора. В самия край на колоната се тътреше малко стадо, орисано да бъде изклано за пиршествата.
А начело й яздеше Лори Кинън.
— Понесли сме двойно повече от миналата година — обади се яздещият край него Торгар. — Надявам се, че знаеш какво правиш.
— Зная повече от останалите — отвърна Лори с необичайно мек глас. — Например: зная, че ти, Торгар, трябва да сдържаш плещещия си език, за да не го откъсна и хвърля на гаргите.
Капитанът на наемниците се засмя. Лори бе умен човек, но често прибягваше до празни заплахи и двусмислици. Благородникът имаше тъмни очи и също тъй тъмна кожа.
Редом с наемника Кинън изглеждаше хърбоват. Косата му бе дълга и сплетена, според модата в Ейнджълпорт — началната спирка на кервана.
— Не разбирам защо си правим труда да се връщаме — продължи Торгар, подминал предупреждението. — Всяко подобно пътуване ти струва цяло състояние. Защо не накараш Леон и Мейнард да дойдат при теб? И без това в Ейнджълпорт е много по-безопасно от Велдарен.
— Защото ако и тримата напуснем Велдарен, може да не остане град, в който да се завърнем.
Лицето на Кинън бе избръснато гладко. Изключение правеше тънка ивица в средата на брадичката му, чийто кичур се спускаше до средата на шията му. Лори имаше навика да навива този кичур около пръста си.
Той правеше това и сега, а керванът му заобикаляше хълм и се отправяше към западния вход на града. Южната порта бе по-близо и щеше да им спести почти двадесет мили път, но кралят бе забранил на търговците да влизат през нея. Имаше и друга причина — Лори Кинън не обичаше да се намира сред бедни, а южните квартали на Велдарен бъкаха от кретени с празни джобове.