Ръцете ми трепереха, докато се опитвах да намеря правилния. Александър спокойно взе връзката ключове от ръката ми, черния му пластмасов пръстен-паяк проблесна на лунната светлина.
Бързо намери ключа за къщата и го пъхна в ключалката.
Мина по-малко от минута и вече бяхме в къщата.
— Били? — извиках от подножието на стълбището.
Нямаше отговор, нямаше дори: „Махай се“.
Обърнах се към Александър и той изглеждаше притеснен.
Полетях нагоре по покритото с бежов килим стълбище право към стаята на Били. На затворената врата с червено-черни букви висеше надпис: „ЗАБРАНЕНО ЗА ВАМПИРИ. ТОВА СЕ ОТНАСЯ НАЙ-ВЕЧЕ ЗА ТЕБ, РЕЙВЪН!“
Пренебрегнах надписа и отворих вратата.
— Трябва да поговорим — предупредих, докато влизах.
Всичко в стаята на брат ми — бюрото, компютъра, компютърните игри, спортните картички, неоправеното легло — си беше на мястото. Всичко освен него.
Претърсих банята и подредената стая за гости, но от досадния ми брат нямаше и следа.
Втурнах се надолу по стълбите и намерих входната врата открехната.
— Били? — попитах.
Вместо Били по коридора приближаваше майка ми, пременена с бледо морав пуловер на Ралф Лоран и сиви панталони.
— О, здравей Александър — каза тя, очите й проблеснаха. — Колко се радвам, че се виждаме.
Александър винаги бе странно срамежлив с компанията на родителите ми.
— Здравейте, госпожо Мадисън — отговори Александър, отмятайки нервно черната си коса.
— Казах ти вече, наричай ме Сара — каза с почти момичешко кикотене.
Подбелих очи. Не бях сигурна, дали майка ми бе щастлива от това, че някой в такова малко градче като Дулсвил или по-скоро, че някой в целия свят ме приемаше, или просто хипнотизиращите кафяви очи на Александър я правеха лекомислена. Може пък имаше някакви ярки проблясъци от хипи дните си.
Нямах достатъчно време за да я разпитвам точно сега.
— Толкова се радвам че и двамата сте тук — каза сладко. — Току-що звънях в Александър.
— Били ще се прибере ли скоро? — прекъснах я аз.
— Не, но това ще ни отдаде перфектната възможност да вечеряме заедно. Само четиримата.
Въздъхнах. Най-накрая, след години на заяждане относно облеклото ми, майка ми започваше да ме третира като възрастен. За мое съжаление, не можех да приема вечерята израз на родителското възприемане. Имах други неща на главата си.
— Трябва да говоря с Били.
— В математическия клуб е — каза тя грабвайки сивото наметало от дрешника в коридора. Резервирали са библиотеката за партито по случай края на годината.
— Трябва да му кажа нещо — казах.
— Имаме резервация в бистрото на Франсоа. Баща ти трябваше да се отбие до офиса, така че ще ни чака там.
— При Франсоа? — Макар че консервативния Дулсвил бе малък колкото голф игрище, това бистро бе точно на другия край на града, на мили от библиотеката.
— А защо да не е в Клуба по крикет? — предложих ресторант по-близо до местоположението на Били.
— Искаш да отидеш в Клуба по крикет? — попита ме тя. — Мислех си, че не харесваш този ресторант.
— Какво има да не му харесвам. Популярен е и е забавно — убедително казах аз.
— Точно затова си мислех, че го ненавиждаш.
Прехапах черната си устна.
— Ще се звънна на баща ти от колата. Мисля, че има номера на ресторанта на бързо набиране — каза тя, грабвайки ключовете от колата и избутвайки ни през входната врата.
Глава 2. Угощение за вампири
Типичният Американски МОЛ прилича на картина, сътворена от бързото махване с четка по пейзаж, който сякаш крещи от неоригиналност и скука. И всичко това, направено от художник без вдъхновение. Молът на Дулсвил не правеше изключение, претъпкан с надценени мебели, аутлет за натруфени обувки, както и типичният магазин за женски дрехи, които преобладаваха навсякъде. Няколко верижни ресторанта бяха разпръснати по паркинга, с непоносимо дълги чакащи опашки и порции с големината на Монтана.
Клубът по Крикет, като английска кръчма на стероиди, беше обособен в приготвянето на храна и напитки отвъд океана. На тъмните, прекалено излъскани стени висяха снимки на най-добрите постижения в крикет мачовете и други спомени, поставени в рамки, които включваха автентични състезателни фланелки, схеми за отчитане на резултата и други трофеи.