Аз бях потресена. Били и Хенри, двамата задръстеняци, бяха на път да открият, че Валънтайн всъщност е истински вампир.
Бях прекарала последните две седмици в усилия да държа Валънтайн далеч от момчетата за да ги предпазя. Сега трябваше да държа задръстеняците далече от вампира — за негова безопасност.
— Защо не се разходим да хвърлим едно око на това имение — изправи се Хенри.
— Не, няма да се разхождаме никъде — наредих му аз, посочвайки му стола. — Ето, прочети това… — казах аз, подавайки му едно петдесеттонно списание за Стоунхендж, пирамидите и НЛО. — Може би после ще заключиш, че Валънтайн е извънземно.
След като на момчетата им писна да се занимават със старите и прашни книги, Хенри започна да играе някакви игри на мобилния си телефон.
— В пещерата, — започна брат ми, — те чух да ме наричаш Били. Не Момчето — Идиот. Не Момчето Били.
— Е, и какво от това?
— Знам, че си способна да ме наричаш с истинското ми име.
— Истинското ти име е Уилям. Как искаш да те наричам?
— Какво ще кажеш за „добрия стар Били“?
— Добре. Отсега нататък, — казах аз, — ще ти викам „Добрия Стар Били.“
Брат ми се намръщи и поклати глава.
— Мой ред е! — каза той на Хенри и се пресегна за мобилния.
Двамата гледаха „Стар Трек“ на телефона, докато аз надничах през прозореца, гледайки лунната нощ. Започнах да си изяснявам мотивите на Валънтайн да дойде сам в Дулсвил.
Според него, той дошъл, за да търси Джагър и Луна. Беше се надявал да ги открия още тук. И когато не е намерил ковчезите, бе претърсил всички къщички на дърветата за някакви улики.
После трябва да е намерил скритите гравюри на брат си, онези, на които аз бях попаднала по-рано. Но какво в тях би му подсказало нещо за местоположението им?
Спомних си как Момчето Били и вампира ги държаха, когато ги заварих в стаята на брат ми.
— Били, ти и Валънтайн търсихте ли в Интернет за местата от снимките на Валънтайн?
— Да, една от тях беше от Румъния, а другата от нашето гробище, но не тази, която ти ми показа в пещерата. Ти нахлу в стаята ми, точно когато щяхме да започваме с търсенето. Защо?
Вместо отговор, се обърнах към задръстения приятел на брат ми.
— Хенри — мобилният ти има ли достъп до Интернет?
Магьосникът на техниката подбели очи, в знак на това че го питам такъв глупав и старомоден въпрос.
— Само за да убием времето — предложих аз. — Би ли потърсил името на Мария Максуел?
Той влезе в Интернет и написа името.
Чаках отговора на задръстеняка.
— Има доктор Мария Максуел в Спокан. Тя има уебсайт. Искаш ли да кликна на него?
— Има ли други? — попитах аз.
— Някаква Мария Максуел е пробягала маратона в Чикаго през 2001 година, месец октомври.
— Не, прекалено е млада.
— Има една Мария Максуел, която е написала детска книжка.
— През 1800?
— Не, през 1976.
— Пробвай да използваш рождената дата върху снимката от гравюрата. Може би е погребана в някой малък град в Румъния.
— Мария Максуел — произнесе той, докато въвеждаше името. — 1844 година.
Почакахме момент, но ми се стори като цяла вечност. Тиктакането на стария часовник във фоайето пасваше идеално с забързаният ритъм на собственото ми сърце.
— Има линк за стандартните вестникарски архиви — некролози…
— Дай да видя — казах аз нетърпеливо.
Хенри побутна телефона, за да можем и двамата да виждаме малкото екранче.
На него пишеше:
Мария Максуел. Родена в малкото градче Сигишоара, Румъния. Имигрирала в САЩ и заселила се в селото Грийнвил, където е доживяла остатъка от деветдесет и осемте си години. Обичана от всички. Леля на десет племенника и племеннички, всички от които останали в Румъния.
— Къде е Грийнвил? — запитах се аз на глас. — Нека видя вестника.
Хенри ми го показа, черно на бяло върху малкото екранче на телефона.
Беше главната счетоводна книга на Хипстървил.
Изведнъж чух ужасно бавните, но шумни стъпки на Джеймсън, който слизаше по голямото стълбище. Прерязах му пътя на половина, тъй като идваше да ни провери в гостната.
— Как е Валънтайн? — попитах аз Зловещия Човек.
— Възстановява се, госпожице Рейвън. Дадох му традиционните румънски напитки, а Александър го наглежда. Как сте вие и момчетата?
Хенри и брат ми подадоха глави иззад ъгъла откъм гостната.
— Добре сме. Мога ли да използвам телефона ви? — попитах.
— Разбира се. Има един в кабинета.
Не исках да ползвам мобилния на Хенри и да им оставям някакви следи, които после да проверяват. Момчетата бяха разкрили достатъчно от тайната самоличност на вампира и без аз да им помагам.