— Искате ли нещо за пиене, момчета? — учтиво попита Джеймсън, надничайки в гостната.
Всичко, за което си мислех, бяха кървавочервените течности, които го видях да носи нагоре за Валънтайн.
— Направи им американски — вметнах напълно сериозно.
Задръстеняците нетърпеливо го последваха към кухнята, оглеждайки портретите и запалените свещи в коридора.
Вече в кабинета, аз намерих старинния телефон, сложен върху грамадно дъбово бюро. Вдигнах тежката черна слушалка, която си имаше шайба и жица вместо бутони и батерия.
Сложих показалец в дупката, под която пишеше едно, завъртях шайбата надясно и я пуснах. Оставаха ми още само девет цифри.
Пръстът ми се разтрепери, докато продължавах да я въртя.
Телефонът се свърза и отсрещната линия започна да звъни.
И да звъни. И да звъни.
Хайде, вдигни!
Някой от другия край ми отговори. Можех да чуя как готическата рок музика пулсира дори през телефонната слушалка.
— Клубът „Ковчег“, говори Ромео.
— Ромео? Джагър там ли е?
Нищо освен мълчание по другата линия. Бях сигурна, че Ромео ще каже не, или по-зле, ще затвори.
— Джагър току-що излезе. Би трябвало да се върне до час — отговори той.
Бях намерила Джагър! Не можех да повярвам! Валънтайн бе прав — Джагър не се бе върнал в Румъния.
— Мога ли да попитам кой се обажда? — продължи Ромео.
— Да — отговорих аз и добавих. — Кажете му, че го търси леля му, Мария.
Глава 18. Последно Сбогом
Хенри и Били Момчето играеха шах на мобилния на Хенри, докато аз прелиствах страниците на „Историята на Румъния“, когато измъчения Александър, най-после се появи в гостната, без сакото от костюма си за бала.
Нахвърлих се върху изтощеното ми гадже.
— Как е Валентин? — попитах.
— Почива си — увери ме и сложи ръка на рамото ми.
— Ами ти?
— Аз съм добре — каза той, за да ме успокои.
— Той добре ли е? — поинтересува се Били Момчето.
— Да — отвърна Александър. — Хванахме го точно навреме.
— Какво не му беше наред? — попита Хенри.
— Беше обезводнен. Джеймсън му забърка няколко шейка и сега е по-добре.
Момчетата нетърпеливо се спогледаха.
— Може ли да го видим? — попита Били.
Хенри държеше огледалото в ръката си.
— Да. Бихме искали да го погледнем.
Отправих към Александър многозначителен поглед.
— Момчетата мислят, че Валентин е вампир.
Хенри и Били добиха смутен вид.
— Може би и вие сте обезводнени, момчета — каза Александър замислено. — Сега не трябва да го притесняваме, — продължи гаджето ми. — Но той искаше да ви кажа, че благодари и на двама ви.
— Наистина искаме да го видим — настоя Хенри.
— Става късно — заявих. — Били вече веднъж сгази лука тази седмица.
— Джемисън ще ви закара до вкъщи — каза Александър.
— Готино! — каза брат ми и с приятеля му плеснаха ръце.
Поколебах се за момент. Вечерта на бала беше ли свършила? Докато останалите от Дулсвил щяха да празнуват от ранно утро, аз бях изпратена вкъщи. Разбирах, че идиотската двойка трябваше вече да се мушват по леглата, но аз?
— Всички ли? — опитах да го преосмисля.
Докато Били и Хенри си събираха нещата, Александър ме на страна дръпна до часовника на дядо му.
— Съжалявам, че балната ти вечер трябва да свърши по този начин.
— Нощта тъкмо започна — казах.
— Права си. Моята нощ току-що започна. Валентин не може повече да търси Джагър и Луна сам. Трябва да ги открия за него. Прекарах последните шест месеца в опити да избягам от Максуел. Иронично е, че сега аз ще бъда този, който ще ги търси.
— Мисля, че зная къде са Джагър и Луна — казах гордо.
— Знаеш ли? — попита той.
— В Хипстървил.
— От къде разбра?
— Там е заровена леля им — Мария Максуел. С Хенри търсихме в Интернет.
— Но от къде знаеш, че Джагър е там?
— Проверих. Той току-що бе излязъл от Клуб Ковчег.
— Те са по-близо отколкото предполагах — каза облекчено. — Това са страхотни новини.
Когато достигнахме до прага и идиотите се спуснаха надолу по стъпалата към очакващата ги кола на Джемисън, аз се загледах нагоре към луната, която бавно се скри зад един мъглив облак.
И тогава разбрах какво Александър току-що ми бе казал. Щеше да заведе Валентин в Хипстървил — сега.
Вече знаех, че ми предстои сериозен проблем.
— Когато се дойда пак утре по залез, няма да си тук, нали?
Александър не каза нищо.
Обърнах се и видях как Били и Хенри се качват в колата на Джемисън.
Имах чувството, че в сърцето ми се бе забил сребърен куршум.
— Ще заминеш тази вечер… когато Джемисън се върне.
Александър не отговори. Вместо това, сложи ръка на рамото ми.