Кли-кли изкриви лице и направи толкова дълбок реверанс на Балистан, че почти удари носа си в пода.
— Бих могъл да кажа, че ми е приятно, ако наоколо нямаше толкова много пълни глупаци, скъпи графе — изписка шутът.
Граф Балистан Паргайд весело се засмя:
— Не всеки човек би нарекъл моите гости пълни глупаци!
— Ако графът още не е забелязал, то с прискърбие трябва да съобщя, че аз не съм човек, а гоблин — звънна със звънчетата Кли-кли.
— Херцог, вашият шут е много забавен! Дайте ми го!
— Не ме продавай за по-малко от хиляда златни! — веднага се включи шутът. — И не забравяй да ми дадеш моя процент след сделката!
— Страхувам се, графе, че ако ви даде своя шут, тогава господарят ми ще стане ваш кръвен враг. Повярвайте ми, Кря-кря е ходещо бедствие! — аз реших, че е време да отворя уста.
Графът отново се засмя.
В същото време хералдът отново удари пода с жезъла и обяви следващите гости.
— Ах, моля да ме извините, херцог. Но задължения на домакина, разбирате ме! Непременно трябва да поговорим, нали?
— Разбира се, графе. Разбира се.
— Херцог. Дралан.
И отново тези глупави поклони. Ако така продължава през цялата вечер, главата ми направо ще се откачи.
Графът ни остави сами. Сами, ха! (Особено, ако се вземе предвид групичките разговарящи благородници, натъпкани в залата като гъби след летен дъжд.)
— Отивам към фонтана. Ще се срещнем до стълбите, Гарет — и Змиорката се отдалечи от нас.
— Е, как ти се струва? Говоря за графа.
— Не сега — с ъгъла на устата си прошепна шутът, докато отчаяно скачаше и звънеше със звънчетата така, че дори най-чувствителните уши да не чуят шепота му. — Чувстваш ли ключа?
Дзън-дзън! Дзън-дзън! Дзън-дзън!
— Не.
Кли-кли разочаровано изсумтя.
Дзън-дзън! Дзън-дзън! Дзън-дзън!
— Вземи си вино. Поразходи се! — прошепна Кли-кли, преди да се изгуби сред Славеите.
Огледах се, но не видях нито елфите, нито Змиорката. Колкото повече напредваше вечерта, толкова по-хубаво ставаше!
Спрях с небрежен жест слугата, разнасящ напитките, и си взех чаша розово пенливо вино. Щеше да е по-добре, ако имаше нещо друго. Мразех тази филандска пикня. Всяка глътка направо ми изгаряше вътрешностите, все едно е отрова.
— Господинът желае ли сладки плодове? — под носа ми се появи цяла чиния отвъдморски плодове, поръсени с пудра захар.
— Господинът желае да изчезнеш — промърморих аз на слугата.
С отегчена физиономия започнах да се разхождам из залата. Оглеждаха ме. Усещането беше, все едно съм вкарал в залата полуразложена котка и съм я хвърлил върху основното ястие на вечерта!
Шумолейки с широките си поли, плътно покрай мен мина някаква жена. Лицето й беше скрито с воал.
— Моля за извинение, милорд.
Да, разминаването тук си е сложна работа. Разбирам. Още няколко крачки и всичко се повтори, само че тази дама изпусна ветрилото си в краката ми:
— Моля за извинение, милорд, толкова съм непохватна.
Хм? Трябваше да се наведа, да вдигна ветрилото от пода и да й го подам. Тя сладко се усмихна и приклекна в реверанс, позволявайки на погледа ми да се наслади на дълбокото й деколте. Трябваше да направя неимоверно усилие, за да оставя милейди сама, иначе гоблинът щеше да ми трие сол на главата.
И още няколко крачки. Трета милейди кокетливо запърха с мигли:
— Моля за извинение, милорд.
— Не им обръщайте внимание, скъпи дралан! Сега ще ви спася! — на рамото ми падна тежка ръка. — Простете моята фамилиарност, но аз съм само барон, моите владения граничат с Пограничното кралство и на меч ни учат много по-рано, отколкото на етикет. Да, мисля, че и вие сте така! Впрочем, позволете да ви се представя. Барон Оро Хабсбърг на вашите услуги!
Поклоних се сдържано.
Огромен, почти колкото Медения, обрасъл с гъста черна брада, с малки черни очички, червено лице и гръмогласен глас, Оро Хабсбърг повече приличаше на мечка, отколкото на барон. И като всички в тази зала, на дрехата му, в близост до собствения герб (черен облак, бълващ мълния на зелено поле) се кипреше брошка във формата на славей.
— Какво мислите за това вино? — попита неочаквано новият ми познат. Казах абсолютната истина:
— Помия.
Баронът оглушително се засмя и в изблик на ентусиазъм ме тупна по гърба, като едва не ми счупи гръбнака.